Статията обобщаваше последните нападения. Екотерористите избирали мишените си много старателно и тъй като на картата имало колкото искаш открити въглищни мини, те изчаквали търпеливо камионите да паркират точно където трябва. Отбелязваше се, че снайперистите явно избягват да нараняват хора. Още не били стреляли по превозно средство, което не е паркирано, а много от мините работели денонощно. Шест седмици по-рано в открит рудник в Ред Вали в окръг Мартин били съсипани двайсет и две гуми вследствие на обстрел, който траял броени секунди, както твърдеше друг нощен пазач. В момента четири въгледобивни компании предлагали награди, възлизащи общо на 200000 долара.
Нямало връзка с нападението над мина “Билингтън” отпреди две години, където по време на най-дръзкия саботаж от десетилетия насам били използвани експлозиви от склада на самата компания, за да бъдат повредени шест камиона, два екскаватора, два багера, временна административна постройка и самият склад. Щетите надхвърляли пет милиона долара. Нямало арестувани заподозрени. Изобщо нямало никакви заподозрени.
Саманта прерови архива на вестника и се улови мислено да поздравява екотерористите. По-късно, когато ѝ се доспа, неохотно извика на екрана “Ню Йорк Таймс”. С изключение на някоя спорадична неделна сутрин, докато още живееше в Ню Йорк, тя рядко правеше нещо повече от това просто да прегледа вестника. Сега прескочи бизнес раздела, но се зачете в кулинарния раздел. Правеха на пух и прах един нов ресторант в “Трайбека”, модерно място, където тя беше ходила само преди месец. Имаше снимка на бара, претъпкан с млади професионалисти, които усмихнати отпиваха от питиетата си и чакаха за маса. Саманта помнеше, че храната беше отлична, и не след дълго изгуби интерес към оплакванията на критика. Чуваше в ушите си шумотевицата, усещаше енергията и оживлението. Как щеше да ѝ се отрази едно мартини в момента? И двучасова вечеря с приятелки, които през цялото време се оглеждат за готини типове?
За пръв път изпита носталгия, но скоро се отърси от нея. Можеше да си тръгне още утре, стига да поискаше. И със сигурност можеше да печели повече в Ню Йорк, отколкото в Брейди. Ако пожелаеше да си замине, нищо не я спираше.
12
Изкачването започваше в края на отдавна изоставена пътека на дървосекачи, която единствен Донован би могъл да намери. Пътуването е кола до там изискваше уменията и здравите нерви на каскадьор и на моменти Саманта беше сигурна, че ще полетят в долината. Донован обаче се добра до полянка насред гъста гора от дъбове, кестени и евкалипти и каза:
– Това е краят на пътя.
– На това път ли му викаш? – попита Саманта и бавно отвори вратата.
– Направо е магистрала в сравнение с някои от пътеките – засмя се той.
Тя си помисли, че животът в големия град не я е подготвил за подобно нещо, но беше развълнувана от мисълта за предстоящото приключение. Донован я посъветва само да носи “туристически обувки и неутрални дрехи”. За обувките разбираше, но относно дрехите се нуждаеше от обяснение.
– Трябва да бъдем незабележими – обясни ѝ той. – Те ще се оглеждат за нас, а и ние ще проникнем незаконно.
– Има ли вероятност пак да ме арестуват? – попита тя.
– Малка. Не могат да ни заловят.
Обувките бяха купени предишния ден от магазина за намалени стоки в Брейди – струваха 45 долара и бяха малко твърди и тесни. Саманта беше обута с панталон в цвят каки и суичър с надпис “Кълъмбия Ло” с малки букви отпред. Той беше с камуфлажно зелено ловно облекло и поръчани по каталог ботуши, извървели сигурно повече от хиляда километра. Отвори багажника на джипа и взе от там раница, която метна през рамо. След това извади и пушка с оптически мерник.