– На лов ли ще ходим? – попита Саманта, като видя пушката.
– Не, за защита е. По тези места има много мечки.
Саманта се съмняваше, че е така, но вече не знаеше на какво да вярва. Няколко минути вървяха по пътека, използвана и преди, но не често. Наклонът беше лек, минаваха през гъсти шубраци от лаврово дърво, див рожков и тиарела – растения, които той познаваше Отлично. Заради нея крачеше с умерено темпо, но Саманта беше сигурна, че би могъл по всяко време да хукне нагоре. Не след дълго тя се задъха и плувна в пот, но беше твърдо решена да го следва по петите.
В Ню Йорк всички несемейни млади хора с професия задължително трябваше да имат членска карта за спортна зала, и то не за коя да е. Трябваше да е подходящата – подходящото място, подходящият екип и подходящото време на деня или нощта, за да те видят, че се потиш, пъшкаш и се тонизираш, както си му е редът, срещу 250 долара седмично. Спортната подготовка на Саманта се беше провалила поради безмилостните изисквания на “Скъли и Пършинг”. Картата ѝ беше изтекла преди две години, но никак не ѝ липсваше. Вместо тренировките тя си правеше дълги разходки из града. В съчетание с лекия хранителен режим това ѝ беше достатъчно, за да поддържа добро тегло, но изобщо не беше във форма. Новите обувки ѝ натежаваха все повече след всеки завой по лъкатушещата нагоре пътека.
Излязоха на малка просека и между стволовете на дърветата в далечината видяха дълга и дълбока долина сред планинските хребети. Гледката беше поразителна и Саманта беше признателна за почивката. Донован махна с ръка.
– Това е планината с най-голямо биоразнообразие в Северна Америка. И е много по-стара от всички останали. Дом е на хиляди животински и растителни видове, които не се срещат другаде. Нужна им е била цяла вечност, за да станат това, което са. – Той замълча, докато се наслаждаваше на гледката, после продължи като екскурзовод, без да се налага да го подсещаш: – Преди около един милион години започнали да се образуват пластове въглища. Същинско проклятие. Сега разрушаваме планините, за да добиваме въглищата и да си осигурим евтина енергия. Всеки човек в тази страна потребява девет килограма въглища на ден. Проучих каква е употребата по региони, има такъв уебсайт. Знаеш ли, че на ден един жител на Манхатън използва средно три и половина килограма въглища от открит въгледобив тук, в Апалачите?
– Съжалявам, не знаех. А откъде са останалите пет килограма и половина?
– От подземни мини пак тук, на изток. От Охайо, Пенсилвания, места, където добиват въглища по старомодния начин и не вредят на планината. – Той остави раницата си на земята и извади отвътре бинокъл. Огледа околността и намери каквото търсеше. Подаде ѝ го с думите: – Ето там, на два часа, смътно се вижда един кафеникавосив участък.
Саманта погледна през бинокъла, нагласи фокуса и каза:
– Добре, виждам го.
– Това е “Бул Фордж” в Западна Вирджиния, една от най-големите мини за открит въгледобив.
– Четох за тях снощи. Имали някакви проблеми преди няколко месеца. Гумите на техни камиони били използвани като мишени.
Той се обърна към нея и се усмихна.
– Подготвяш си домашното, а?
– Имам лаптоп, който влиза в Гугъл дори в Брейди Нов удар на екотерористите, нали?
– Така се говори.
– Кои са тези хора?
– Надявам се никога да не разберем.
Той стоеше малко по-напред от нея и се взираше в далечината. Докато говореше, лявата му ръка инстинктивно се отдръпна назад няколко сантиметра и докосна приклада на пушката. Почти незабележимо движение.
Започнаха истинското катерене. Пътеката, когато изобщо я имаше, едва се виждаше и Донован като че ли не я забелязваше. Придвижваше се от дърво на дърво, оглеждаше се за следващия знак, озърташе се да провери къде стъпва. Склонът стана по-стръмен и Саманта усети как бедрата и прасците я заболяват. Евтините туристически обувки я убиваха. Тя дишаше трудно и след петнайсет минути мълчаливо изкачване не издържа.
– Носиш ли вода?
Прогнил пън се оказа прекрасно място за отдих. Двамата изпиха една бутилка вода. Той не я попита как се справя, а тя не се поинтересува още колко им остава да се катерят. Когато си поеха дъх, Донован каза:
– Намираме се в планината Дъблин, на около сто метра от върха. В съседство е планината Инид, която ще видиш след няколко минути. Ако всичко се развива пс план, след около шест месеца “Стрейхорн Коул” ще докарат булдозерите, ще скалпират върха, ще унищожат красивите гори с ценна дървесина, ще прогонят животните и ще започнат да взривяват. Молбата им за открит въгледобив скоро ще бъде одобрена. Две години я оспорваме, но те успяха да подкупят когото трябва. – Донован махна с ръка към дърветата. – И неусетно всичко това ще изчезне.