– Защо поне не изсекат дърветата?
– Защото тези хора са зверове. Получат ли зелена светлина, въгледобивните компании откачат. Тяхната цел са въглищата, по дяволите, нищо друго няма значение. Разрушават всичко по пътя си – гори, дървета, животни – и премазват всеки, който им се изпречи: собственици, местни жители, регулатори, политици и най-вече активисти и еколози. Това е война, няма среден път.
Саманта погледна гъстата гора и поклати невярващо глава.
– Не може да е законно – промълви тя.
– Законно е, защото не е незаконно. Законността на унищожаването на горите се оспорва от години, делата още се влачат по съдебните зали. Спиране обаче няма.
– Кой е собственикът на тази земя?
– Вече са “Стрейхорн”, така че в момента сме в нарушение и, повярвай ми, адски ще се зарадват, ако ме спипат тук горе, три дни преди процеса. Не се притеснявай, в безопасност сме. Близо сто години тази земя беше собственост на семейство Хърман. Продадоха я преди две години и се заселиха някъде на морския бряг. – Донован посочи надясно. – Има една стара семейна къща точно зад това възвишение, на около осемстотин метра по-надолу в долината, тяхна е от десетилетия. Сега е изоставена, празна е. На булдозерите ще им трябват не повече от два часа, за да я разрушат. И нея, и стопанските постройки. Недалече от къщата има малко семейно гробище с ниска бяла дъсчена ограда. Много старо. Ще бъде избутано долу в долината – надгробни плочи, ковчези, кости, всичко. “Стрейхорн” не дават и пет пари, а семейство Хърман са достатъчно богати, за да забравят откъде са тръгнали.
Саманта отпи още една глътка вода и се опита да размърда пръстите на краката си. Той бръкна в раницата си, извади две зърнени десертчета и ѝ подаде едното.
– Благодаря.
– Мати знае ли, че си тук? – попита той.
– Предполагам, че Мати, Анет, Барб и вероятно дори Клодел знаят за всяка моя стъпка. Както сам повтаряш, градът е малък.
– Аз нищо не съм казал.
– Петък следобед е и в Службата нямаше много работа. Казах на Мати, че си предложил да ме разведеш из околността. Това е.
– Добре, значи сме отишли на разходка. Не е нужно тя да знае къде.
– Според нея трябва да сключиш споразумение по случая, за да вземеш поне нещо за майката на момчетата.
Той се усмихна и захапа десертчето. Минаха няколко секунди, после цяла минута и Саманта си даде сметка, че дългите паузи в разговора не го карат да се чувства неудобно. Най-сетне Донован каза:
– Обичам леля си, но тя не разбира нищо от съдебни спорове. Напуснах малката ѝ правна служба, защото исках да правя големи неща, да поемам големи дела, да издействам големи присъди, да принуждавам компаниите да плащат за греховете си. Имал съм големи победи и големи загуби и като повечето такива адвокати живея напрегнато. С подеми и спадове. Една година ми върви, на следващата съм разорен. Сигурно си го преживявала като малка.
– Не, никога не сме били разорени, тъкмо обратното. Знаех, че баща ми понякога губи, но винаги сме имали много пари. Е, поне преди той да ги изгуби и да влезе в затвора.
– Как стояха нещата от твоя гледна точка? Като тийнейджърка, имам предвид.
– Виж, Донован, разделил си се с жена си и не обичаш да говориш за това. Добре. Моят баща лежа в затвора и аз също не обичам да говоря по този въпрос. Нека да се разберем отсега.
– Съгласен съм. Трябва да тръгваме.
Продължиха да се катерят все по-бавно и по-бавно, защото пътеката изчезна и склонът стана още по-стръмен. Ситни камъчета се ронеха под краката им, докато се вкопчваха в някое ниско дръвче, за да се изтеглят нагоре. Когато спряха да си поемат въздух, Донован предложи Саманта да мине отпред, за да може той да я хване, ако се спъне или плъзне. Тя го направи и той се оказа зад нея, с ръка върху хълбока ѝ – едновременно я насочваше и побутваше. Накрая стигнаха върха на планината Дъблин. Когато излязоха на малка скалиста просека, Донован заяви:
– Вече трябва да внимаваме. Тук е скривалището ни. Точно зад онези канари е планината Инид, където “Стрейхорн” работят на пълни обороти. Имат охрана, която от време на време проверява и това място. Съдим се повече от година и сме имали няколко неприятни пререкания.
– Например?
Той свали раницата и облегна пушката си на една скала.
– Видя снимките в кантората ми. Първия път, когато дойдохме тук с фотографа, ни спипаха и се опитаха да предявят обвинения. Отидох при съдията и издействах съдебна заповед, която ни позволяваше достъп на много ограничени основания. След това съдията ни нареди да не припарваме до имота им.