– Говориш като баща ми. Направо се плаша.
– А ти като жена ми. Тя не понасяше работата ми.
– Хайде да сменим темата.
– Добре, имаш ли планове за утре?
– Събота в Брейди. Службата е затворена, така че какво ми остава?
– Какво ще кажеш за още едно приключение?
– Ще има ли пушки?
– Не, обещавам ти, че няма да нося пушка.
– Ще влезем ли незаконно в нечий имот? Някаква вероятност да ни арестуват?
– Не, обещавам.
– Звучи доста скучно. Съгласна съм.
13
Блайд звънна рано сутринта с невероятната новина, че има почивен ден – същинска рядкост в нейния свят. Положението в службата се стабилизирало, явно фирмата ѝ успяла да спре кървенето. През последните пет дни нямало уволнени и най-сетне потекли обещания отгоре. Времето било чудесно, тя нямало какво друго да прави, освен да пазарува, да се чуди къде да обядва и да се наслаждава на факта, че е млада и неомъжена. Липсвала ѝ съквартирантката ѝ и в този миг Саманта също изпита болезнена носталгия. Беше заминала само преди две седмици, но ѝ се струваше, че е минала година. Поговориха си половин час, преди да се наложи всяка от тях да продължи деня си.
Саманта си взе душ и се облече. Бързаше да изкара колата от алеята, преди Ким и Адам да изхвърчат от къщата с цял списък задачи. Засега Анет и децата ѝ даваха на гостенката си възможност да се прибира и да излиза незабелязано. Тя живееше съвсем скромно и все още не бе забелязала те да надничат зад пердетата. Но също така знаеше, че цял Брейди е любопитен относно чужденката от Ню Йорк.
Поради тази причина, а и защото семейното му положение беше нестабилно, Донован ѝ предложи да се видят на летището, което се намираше на двайсетина километра източно от града. Щяха да се срещнат там и да се впуснат в следващото си приключение, за което той не бе обяснил нищо. Саманта с учудване узна, че има летище в радиус от сто и петдесет километра от Брейди. Късно през нощта в петък Саманта потърси в интернет и не откри нищо. Как така едно летище няма уебсайт?
Нямаше не само уебсайт, ами и самолети или поне Саманта не видя нито един самолет, когато покритият с чакъл път свърши пред летището на окръг Ноланд. Джипът на Донован беше паркиран до малка метална сграда и беше единственото превозно средство наоколо. Саманта влезе през предната врата и прекоси нещо, което приличаше на фоайе – със сгъваеми столове и метални маси, върху които бяха пръснати списания за авиация. По стените висяха избелели снимки на аероплани. Другата врата водеше към рампата, където Донован се суетеше около твърде малък самолет. Саманта излезе навън и попита:
– Какво е това?
– Добро утро – поздрави я той с широка усмивка. – Наспа ли се?
– Осем часа. Можеш ли да караш самолет?
– Да, а това е чесна сто седемдесет и две, по-известна като “Скайхок”. Практикувам право в пет щата, а този приятел тук ми помага да се придвижвам. Освен това е много полезен, ако човек иска да шпионира някоя въгледобивна компания.
– Разбира се. Да шпионираме ли отиваме?
– Нещо такова. – Той внимателно сгъна и затвори капака, който покриваше двигателя. – Подготовката приключи, готови сме за излитане. Твоята врата е от другата страна.
Саманта не помръдна.
– Не съм сигурна. Никога не съм летяла на нещо толкова малко.
– Това е най-безопасният самолет на света. Летял съм с него три хиляди часа и съм изключително добре подготвен, особено в ясен ден като този. На небето няма нито едно облаче, температурата е идеална, а дърветата греят във всички есенни багри. Ден мечта за всеки пилот.
– Не знам…
– Хайде, къде е приключенският ти дух?
– Ама има само един двигател.
– И не ни трябва друг. Ако двигателят откаже, самолетът ще се рее цяла вечност и все някъде ще си намерим прекрасно пасище.
– В тези планини?
– Да тръгваме, Саманта.
Тя бавно заобиколи опашката и отиде до дясната врата под крилото. Той ѝ помогна да се настани на седалката и внимателно щракна коланите. Затвори вратата, заключи я и мина от лявата страна. Саманта хвърли поглед назад към тясната задна седалка, после погледна напред към таблото с уреди и всякакви други джаджи.
– Страдаш ли от клаустрофобия? – попита той, докато закопчаваше коланите. Раменете им почти се допираха.
– Вече да.
– Много ще ти хареса. До края на деня ще се научиш да го управляваш. – Той ѝ подаде слушалки. – Сложи ги. Вътре е доста шумно, а така ще можем да си говорим.
Нагласиха си слушалките.
– Кажи нещо – подкани я Донован.