– Нещо.
Вирнати палци – слушалките работеха. Той взе един списък, прегледа го, като внимателно докосваше всеки уред. Премести напред-назад лоста за управление. От нейната страна имаше подобен, който също се раздвижи.
– Моля те, не го пипай – каза той.
Тя бързо поклати глава; не смяташе да пипа нищо.
– Готови сме. – Той завъртя ключа.
Двигателят оживя и витлата се задвижиха. Самолетът се разклати, когато Донован бутна дросела. Оповести намеренията си по радиото, после поеха надолу по пистата, която изглеждаше тясна и къса, поне на Саманта.
– Някой чува ли ни? – попита тя.
– Надали. Днес сутринта е доста спокойно.
– Ти ли притежаваш единствения самолет в окръг Ноланд?
Той посочи малките хангари отпред.
– Има още няколко ей там. Не са много. – В края на пистата Донован форсира двигателя и отново провери контролните прибори и уредите. – Дръж се. – Натисна дросела напред и плавно освободи спирачките. Потеглиха. Докато набираха скорост, Донован монотонно изреждаше: – Сто и трийсет километра в час, сто и петдесет, сто и шейсет.
Самолетът се откъсна от асфалта. За миг Саманта се почувства в безтегловност и усети как коремът ѝ се преобръща.
– Добре ли си? – попита той, без да я поглежда.
– Добре съм – отговори тя през стиснати челюсти.
Докато набираха височина, започнаха да се накланят наляво и описаха завой на сто и осемдесет градуса. Летяха ниско над дърветата и Донован посочи към шосето.
– Виждаш ли зеления пикап, паркиран пред онзи магазин? – попита той. Саманта кимна. – Това е мръсникът, който ме проследи днес сутринта. Дръж се.
Той размърда лоста и крилете се наклониха и после се издигнаха – поздрав за негодника в зеления пикап. Когато го изгубиха от поглед, Донован отново започна да набира височина.
– Защо ще те следят в събота сутрин? – попита тя, заровила ръце с побелели кокалчета в коленете си.
– Питай тях. Може би заради случилото се вчера. Може би защото в понеделник сме в съда за голям процес. Кой знае? Непрекъснато ме следят.
Неочаквано Саманта се почувства малко по-безопасно във въздуха. Когато стигнаха до Брейди, вече можеше спокойно да съзерцава гледката. Донован се носеше на сто и петдесет метра над града. Показа ѝ къде живее и къде работи. Ако не броим полета с балон с горещ въздух над Катскилс, Саманта никога не беше виждала земята от толкова ниско и усещането беше очарователно, дори вълнуващо. Донован издигна самолета на триста метра и го стабилизира, докато се носеха над възвишенията. Радиото мълчеше като онова в патрулката на Роуми и Саманта попита:
– Има ли радар, контрол на въздушното движение? Има ли изобщо някой?
– Най-вероятно не. Летим по визуална ориентация, така че не сме длъжни да се свързваме е контрола на въздушното движение. Когато летя по работа, подавам летателен план и ме въвеждат в системата за контрол на въздушното движение, но днес не. Днес просто се реем. – Той ѝ посочи някакъв екран и обясни: – Това е радарът ми. Ако се доближим до друг самолет, ще го видим ето тук. Спокойно, досега не съм катастрофирал.
– А да си бил на косъм?
– Никога. Приемам всичко много сериозно като повечето пилоти.
– Добре. Къде отиваме?
– Не знам. Ти искаш ли да знаеш?
– Ти си пилотът, а не знаеш къде отиваме?
Донован се усмихна, наклони самолета наляво и ѝ посочи един уред.
– Това е висотомерът, измерва надморската височина. Много е важно, когато си в планината. – Стигнаха височина от четиристотин и шейсет метра, след което той изравни. Посочи навън. – Това е планината Кат или поне каквото е останало от нея. Мащабна операция.
Отпред и вдясно беше откритият рудник. Изглеждаше досущ като останалите: гола местност със скали и прахоляк насред красивите планини и долини, натъпкани с отпадъци. Саманта си помисли за Франсин Кръмп, клиентката, която искаше да направи ново завещание, за да запази земята си. Беше някъде там долу, близо до планината Кат.
Край реката се виждаха малки къщи, по някое селище тук-там. Самолетът се наклони рязко надясно и когато описа идеален завой на триста и шейсет градуса, точно под Саманта се появиха камиони и всякакви други машини. Камион взривател, фадроми, екскаватор, миньорски и товарни камиони, багери. Разширяваше познанията си. Забеляза контрольор, застанал до канцеларията си и присвил очи, за да види самолета.
– Работят и в събота, така ли? – попита тя.
Донован кимна.
– Понякога седем дни в седмицата. Профсъюзите до един се отдръпнаха.
Издигнаха се на деветстотин метра височина и изравниха.