– Руснак ли?
– О, да. Имаме много руснаци, украинци, китайци, индийци, канадци, както и обичайните каубои от Уолстрийт и местни предатели. Тук, във въгледобивните райони, има много собственици, които живеят другаде, така че представи си колко ги е грижа за земята и за хората.
Донован отново наклони самолета и Саманта отправи поглед надолу към утаителя, който от тази височина изглеждаше като пълен със суров петрол.
– Много е грозно – отбеляза тя. – Поредното съдебно дело?
– Най-голямото.
Кацнаха на още по-малка писта от тази в окръг Ноланд. Нямаше и следа от селище наоколо. Докато се придвижваха до рампата, Саманта видя Вик Канзаро – беше се облегнал на една ограда и ги чакаше. Спряха близо до терминала; нямаше други самолети. Донован угаси двигателя, прегледа списъка с нещата, които трябва да се проверят след полет, после двамата излязоха от чесната.
Както можеше да се очаква, Вик караше мощен пикап четири по четири, подходящ за офроуд срещи с охранители. Саманта се настани на задната седалка до една хладилна чанта, няколко раници и, разбира се, две пушки.
Вик пушеше; не палеше цигара от цигара, но все пак пушеше доста. Смъкна прозореца си няколко сантиметра, колкото половината цигарен дим да излиза навън, а другата половина да се завихря в пикапа. След втората цигара на Саманта ѝ се гадеше, затова отвори прозореца зад Донован. Той я попита какво прави. Тя му обясни просто и ясно, което предизвика напрегнат разговор между Донован и Вик относно навиците му. Вик се кълнеше, че се опитва да откаже цигарите, че всъщност го е правил няколко пъти, и призна колко се бои от вероятността да умре по ужасен начин от рак на белите дробове. Донован продължи да го притиска и Саманта остана с впечатлението, че двамата спорят по въпроса от известно време. Не стигнаха до решение и Вик запали поредната цигара.
Планинските пътища ги отведоха дълбоко навътре в долината Хамър и накрая до порутената къща на някой си Джеси Маккийвър.
– Кой е господин Маккийвър и защо го посещаваме? – попита Саманта от задната седалка.
– Евентуален клиент – отговори Донован. – Съпругата, синът, дъщеря му и двама негови братовчеди са починали от рак. На бъбреците, белия дроб, мозъка, къде ли не.
Пикапът спря. Гневен питбул се метна от верандата към тях, готов да им изгризе гумите. Вик натисна клаксона и Джеси най-сетне се показа. Повика кучето, удари го с бастуна си, наруга го и му заповяда да се маха. Животното се подчини и изчезна.
Седнаха върху щайги и паянтови шезлонги под едно дърво в предния двор. Не представиха Саманта на Джеси, който не ѝ обърна никакво внимание. Беше недодялан и груб, изглеждаше на много повече от шейсет години, имаше няколко зъба и големи бръчки, врязани дълбоко заради трудния му живот и постоянно начумерената му физиономия.
Вик бе изследвал водата от кладенеца на Маккийвър и резултатите, макар и предсказуеми, бяха страшни. Водата беше замърсена с летливи органични вещества, отрови като винилхлорид, трихлоретилен, живак, олово и десетки други. С огромно търпение Вик обясни какво означават сложните думи. Джеси схвана основното. Не само не беше безопасно да пие водата, но не биваше да я използва и за нищо друго, точка. Нито за готвене, нито за къпане, нито за да си мие зъбите и съдовете или да пере. Нищичко. Джеси обясни, че още преди петнайсет години са започнали да си купуват вода за пиене, но са продължили да използват кладенеца за къпане и за почистване на дома. Момчето му умряло първо – рак на хранопровода.
Донован включи диктофона и го постави на една пластмасова щайга за мляко. Непринудено и изключително внимателно той разпитва почти час Джеси за семейството и рака, покосил близките му. Вик слушаше, пушеше и от време на време задаваше по някой въпрос. Историите бяха съкрушителни, но Джеси ги разказа почти безстрастно. Беше се нагледал на нещастия и беше закоравял.
– Искам да се включите в нашето дело, господин Маккийвър – каза Донован, след като изключи диктофона. – Смятаме да съдим “Крол Майнинг” във федералния съд. Можем да докажем, че са изхвърлили огромно количество вредни отпадъци горе в утаителя си, които от години се процеждат в подпочвените води тук.
Джеси облегна брадичка на бастуна си и затвори очи.
– Съдебното дело няма да ги върне. Вече ги няма.
– Така е, но не е трябвало да умират. Убил ги е онзи утаител и собствениците му трябва да си платят.
– Колко?
– Не мога да ви обещая нито цент, но ще съдим “Крол” за милиони. Участват още много хора, господин Маккийвър. Засега още трийсет семейства от долината Хамър са се включили и са готови за съдебно дело. Всички имат близък, който е починал от рак, и то през последните десет години, Джеси се изплю настрани, изтри уста с ръкава си и каза: