Той се събуди с покашляне и бързо огледа уредите.
– Браво на теб, Саманта.
– Подремна ли?
– Да. Понякога ми се доспива тук. Двигателят бръмчи толкова монотонно, че едва оставам буден. На дълги полети включвам автопилота и дремвам няколко минути.
Не беше сигурна как да реагира на тези думи, затова ги подмина.
– Знаеш ли къде се намираме? – попита тя.
Донован погледна право напред и без капка колебание отговори:
– Разбира се, наближаваме окръг Ноланд. На единайсет часа е планината Кат, Мини от лявата ѝ страна и после ще поема аз. Снижи се на хиляда и двеста метра.
Прелетяха над покрайнините на Брейди на височина деветстотин метра, след което Донован пое управлението.
– Искаш ли някой път пак да пилотираш?
– Не знам, може би. Колко време е нужно, за да научи човек всичко?
– Около трийсет часа курс на земята или самообучение и още трийсет във въздуха. Проблемът е, че тук няма инструктор. Имаше един, ама умря. В самолетна катастрофа.
– Мисля да се придържам към автомобилите. Израснах, заобиколена от самолетни катастрофи, затова открай време се отнасям предпазливо към авиацията. Оставям летенето на теб.
– Винаги можеш да разчиташ – усмихна се той.
Задържа носа надолу, докато се спуснаха до триста метра. Минаха покрай открита мина, където в момента взривяваха – плътен облак черен дим беше надвиснал ниско над земята. На хоризонта над върховете на дърветата надничаха камбанарии.
– Била ли си в Нокс? – попита Донован.
– Не, още не.
– Окръжният център на окръг Къри, където съм роден. Хубаво градче, голямо и изтънчено точно колкото Брейди, така че не си изпуснала много.
Прелетяха над града, но нямаше много за гледане, не и от триста метра височина. Отново се издигнаха. Лъкатушеха покрай по-високите върхове и навлязоха дълбоко в планината. Прехвърлиха един хребет и Донован каза:
– Ето какво е останало от планината Грей. Компанията я изостави преди двайсет години, но още тогава въглищата бяха почти изчерпани. Съдебните дела спряха всичко с години. Както виждаш, нищо не е възстановено. Сигурно е най-грозното място в Апалачите.
Наистина безрадостен пейзаж, насечен от дълбоки изкопи на местата за открит добив на въглища, които работниците бяха изоставили внезапно насред купчини изровена пръст, забравени завинаги, и хилави дървета, осеяли местността в отчаян опит да оцелеят. По-голямата част от мината се състоеше от скали и пръст, но бяха поникнали и туфи кафеникава трева. Насипите в долината под мината бяха частично залесени с храсти и увивни растения. Донован закръжи отгоре и обясни:
– Единственото по-потискащо нещо от рекултивиран открит рудник е изоставен рудник. Точно това се случи тук. Повдига ми се.
– Кой е собственикът сега?
– Баща ми. Мината е още на семейството, но не струва много. Земята е съсипана. Напълно. Потоците изчезнаха, рибата загина. Водата е отровена. Животните избягаха на по-безопасно място. Мати разказа ли ти какво се случи с майка ми?
– Да, но не подробно.
Той снижи самолета и рязко го наклони надясно, за да може Саманта да погледне право надолу.
– Виждаш ли онзи бял кръст, ограден с камъни?
– Да, виждам го.
– Там умря тя. Ето го и дома ни – старата къща, построена от дядо ми, който работеше в подземните мини. След като наводнението я разруши, мама отишла ей там, близо до скалите, и го направила. С брат ми Джеф открихме стари дъски от къщата и сковахме кръста.
– Кой я намери?
Донован си пое дълбоко въздух.
– Значи Мати не ти е разказала всичко.
– Явно не.
– Аз я намерих.
Помълчаха няколко минути, после Донован закръжи над долината от източната страна на планината Грей. Нямаше пътища, къщи, никаква следа от хора. Той отново наклони самолета и каза: