– Отвъд онзи хребет се намира единствената част от имота ни, която не е съсипана. Водата тече в друга посока и долината остана незасегната. Виждаш ли рекичката долу?
Донован наклони самолета още повече, за да види Саманта.
– Да, виждам.
– Йелоу Крийк. Имам малка хижа на брега, скривалище, за което знаят малцина. Някой път ще ти я покажа.
Не съм сигурна, помисли си Саманта. Достатъчно се сближихме, а предвид неустановеното състояние на брака ти не смятам да се сближаваме повече. Тя кимна и каза:
– Ще ми е приятно да я видя.
– Ето го комина – посочи Донован. – Едва се вижда и от тук, и от земята. Няма водопровод, няма електричество, спи се в хамаци. Построих хижата сам, брат ми Джеф ми помогна.
– Къде е баща ти?
– Последно чух, че е в Монтана, но не съм говорил с него от много години. Видя ли достатъчно?
– Да, струва ми се.
На пистата в окръг Ноланд Донован приближи самолета до терминала, но без да изключва двигателя.
– Добре, сега слез внимателно и мини зад самолета. Перката още се върти.
– Ти няма ли да слезеш? – попита тя и откопча коланите си.
– Не, заминавам за Роаноук да видя жена си и дъщеря си. Връщам се утре, ще бъда в кантората.
Саманта мина под крилото, усети струята въздух, заобиколи зад опашката на самолета и почака на входа на терминала. Махна на Донован, който вирна палец и потегли. Тя го наблюдава, докато излетя, после се върна с колата си в Брейди.
Съботната вечеря беше легендарното тексаско чили на Честър. Доколкото помнеше, той никога не беше ходил в Тексас, но на някакъв уебсайт намерил страхотна рецепта (само преди две години). Легендарната част до голяма степен явно бе рожба на собственото му въображение, но въодушевлението, с което той готвеше и посрещаше гости, беше заразително. Мати изпече царевичен хляб, а Анет донесе шоколадов пай за десерт. Саманта така и не се беше научила да готви и понеже сега живееше в тясно апартаментче само с котлон и тостер, не допринесе с нищо. Докато Честър бъркаше в тенджерата, добавяше подправки и не спираше да бърбори, Ким и Адам приготвяха пица в кухнята на леля Мати. В събота вечер те винаги ядяха пица, затова Саманта се радваше, че е у семейство Уайът, а не отново с Анет и децата. В техните очи тя вече не беше квартирантка и бавачка, а само за седмица се бе издигнала до положението на по-голяма сестра. Обичаха я и тя ги обичаше, но започваше да се чувства като в капан. Анет безгрижно оставяше децата да я задушават.
Вечеряха в задния двор, на голяма маса под клена, пламнал в яркожълто. Листата се бяха посипали по земята и образуваха красив килим, който скоро щеше да изчезне. Запалиха свещи, когато слънцето се скри зад планините. По-късно дойде и Клодел. Мати беше наложила правилото по време на вечеря да не говорят за работа – нито дума за Службата, за делата им, за клиентите и най-вече нищо, дори минимално свързано с въглища. Затова подхванаха политиката – Обама или Маккейн, Байдън или Пейлин. Политиката, естествено, ги тласна към разговор за икономическата криза, обхванала целия свят. Новините отвсякъде бяха лоши и макар специалистите да не бяха единодушни дали депресията ще бъде лека или дълбока, всичко това им се струваше много далече, като поредния геноцид в Африка. Ужасно, но без да засяга Брейди, още не. Разпитваха Саманта за приятелите ѝ в Ню Йорк.
За трети или четвърти път следобед и вечерта Саманта забеляза сдържана хладина в думите и отношението на Анет. Държеше се нормално, когато разговаряше с останалите, но ставаше леко рязка, когато се обръщаше към Саманта. Отначало тя не обърна внимание, но в края на вечерята вече беше сигурна, че нещо измъчва Анет. Странно, защото помежду им не се беше случило нито.
Накрая Саманта заподозря, че вероятно причината е Донован.
15
Приятен звън на далечни камбани събуди Саманта. Във въздуха се носеха няколко мелодии – някои бяха по-наблизо и по-силни, други бяха по-далечни, но всички се опитваха да разбудят жителите на града, като им напомнят доста настойчиво, че е неделя и вратите на църквите са отворени. Беше девет и две минути според дигиталния ѝ часовник и Саманта отново се удиви на способността си да спи. Зачуди се дали да не се обърне на другата страна и да подремне още, но десет часа ѝ стигаха. Кафето беше готово; уханието долиташе от другата стая. Наля си чаша, седна на дивана и се замисли за предстоящия ден. Нямаше много за вършене, затова първата ѝ цел беше да избегне Анет и децата.