Обади се на майка си и двете си побъбриха за това-онова. Както обикновено, Карън беше погълната от най-новата криза в Министерството на правосъдието и не спираше да говори за нея. Шефът ѝ провеждаше спешни предварителни срещи за организиране на разследването на големи банки, на фирми, предлагащи високорискови ипотеки, и на всякакви мошеници от Уолстрийт. То щеше да започне веднага щом се уталожеше пушилката и в министерството се ориентираха кой точно е отговорен за бъркотията. Тези приказки отегчаваха Саманта, но тя храбро издържа, заслушана в камбанния звън. Карън спомена, че скоро може да отскочи с колата до Брейди, за да види за пръв път как живеят хората в планината, но Саманта знаеше, че майка ѝ само си говори. Тя рядко напускаше Вашингтон, работата ѝ беше твърде важна. Най-накрая прояви интерес към стажа в Службата за правна помощ.
– Колко време ще останеш? – попита Карън.
Саманта отвърна, че не възнамерява да си тръгва скоро.
Когато камбаните замлъкнаха, Саманта нахлузи джинсите си и излезе навън. Колата на Анет още беше паркирана пред къщата – значи тя и децата щяха да пропуснат църквата в този красив и слънчев неделен ден. От будка, близо до кантората на Донован на главната улица, Саманта си купи “Роаноук Таймс” и го прочете в празното кафене. Беше си поръчала палачинка с бекон. След закуска се поразходи по улиците на Брейди; за кратко време можеше да се разгледа целият град. Мина покрай десетина църкви, които до една изглеждаха пълни с хора, ако се съдеше по претъпканите паркинги, и се помъчи да си спомни кога за последен път е влизала в храм. Баща ѝ беше провален католик, майка ѝ беше равнодушна протестантка, така че Саманта не бе отгледана в лоното на никоя църква.
Намери училищата, стари колкото сградата на съда, с ръждясали климатици, провиснали от прозорците. Поздрави възрастни хора на люлеещи се столове, разположили се на верандата на старчески дом, явно твърде немощни дори за църква. Мина покрай малката болница и си обеща никога да не се разболява в Брейди. Разходи се по главната улица и се запита как е възможно дребните търговци да не фалират. След края на обиколката Саманта се качи на колата си и отпраши.
Според картата шосе 119 се виеше през въгледобивната област в далечния изток на Кентъки и навлизаше в Западна Вирджиния. Предишния ден беше видяла Апалачите от въздуха, сега щеше да се опита да ги види от шосето. Постави си Чарлстън като условна цел и пое натам само с пътна карта и с бутилка вода.
Не след дълго се озова в Кентъки, макар че пресичането на границата между щатите не доведе до сериозни промени. Апалачите са си Апалачи независимо от границите, начертани преди цяла вечност. Местността беше шеметно красива, със стръмни и нагънати възвишения, покрити с гъсти борови гори, с пълноводни реки и бързеи, които пресичаха дълбоки долини, с потискаща бедност, но и спретнати градчета с червени тухлени постройки и варосани къщи, и многобройни църкви. Повечето, изглежда, бяха баптистки, макар че названията им бяха страшно объркващи. Южна баптистка, мисионерска баптистка, обща баптистка, старобаптистка. Въпреки това навсякъде цареше оживление.
Саманта спря в Пиквил в Кентъки с население седем хиляди души, намери центъра на града и си поръча кафе в едно претъпкано кафене. Местните я зяпаха, но дружелюбно. Вслушваше се внимателно какво си бъбрят хората, понякога не беше сигурна дали говорят на нейния език, и дори се позасмиваше от време на време. Близо до границата със Западна Вирджиния не устоя и спря в магазин с реклама “Световноизвестна говежда пастърма, домашно приготвена”. Купи си, опита я, хвърли останалото в кофата и цели двайсет и пет километра пи вода, за да се отърве от вкуса.
Беше твърдо решена да не мисли за въглища, до гуша ѝ беше дошло от тази тема. Само че те бяха навсякъде: в товарните камиони по пътищата, по избелелите билбордове, призоваващи за силни профсъюзи, в някой открит рудник, изникващ пред очите ѝ от време на време, в някой скалпиран планински връх, в сблъсъка на автомобилните стикери с призиви “Обичате електричеството? Обичайте въглищата!” и другите: “Спасете планините”, а също и в малките музеи, съхранили наследството на минното дело. Спря на място, обозначено като историческа забележителност, и прочете разказа за катастрофата в долината Барк – експлозия в подземна мина през 1961 г., при която бяха загинали трийсет души. “Приятели на въглищата” бяха подели агресивна кампания и Саманта мина покрай много техни билбордове, които твърдяха, че “Въглища е равно на работни места”. Въглищата бяха тъканта на живота в този край, но откритият добив беше разединил хората. Според проучване в интернет противниците на открития въгледобив твърдяха, че той унищожава работни места, и прилагаха статистика в своя подкрепа. Вече имаше осемдесет хиляди миньори, почти никой не членуваше в профсъюза и половината работеха в откритите рудници. Десетилетия по-рано, много преди да започнат да взривяват върховете на планините, миньорите наброявали почти един милион.