Накрая Саманта се добра до столицата Чарлстън. Все още се притесняваше от пътното движение и всичко ѝ идваше в повече. Нямаше представа накъде се е запътила и изведнъж се уплаши да не би да се изгуби. Стана почти два следобед, беше време да се връща. Първият етап от пътуването ѝ приключи и тя спря в един мол, заобиколен от заведения за бързо хранене. Умираше за бургер и пържени картофки.
Цялата кантора на Донован светеше. Саманта мина оттам към осем вечерта, понечи да почука, но реши да не го притеснява. В девет часа беше на бюрото си най-вече защото не искаше да се прибира, а не понеже наистина работеше. Звънна на мобилния му и той веднага вдигна.
– Зает ли си? – попита тя.
– Разбира се, че съм зает. Утре започвам дело. Ти какво правиш?
– В Службата съм, мотая се, скучая.
– Ела тук. Ще те запозная с някого.
Бяха в бойния му щаб на втория етаж, масите бяха покрити с разтворени книги, папки и правни документи. Донован я представи на Лени Чарлтън, консултант от Ноксвил по избора на съдебни заседатели. Описа го като свръхскъп, но най-често даващ добри резултати анализатор. После представи Саманта просто като адвокат и приятелка, която е на негова страна. Саманта се запита дали Донован оскърбява така всички специалисти, които наема.
– Чувал ли си за Маршал Коуфър от Вашингтон? – попита Донован Лени. – Навремето голяма клечка в дела срещу авиокомпании.
– Разбира се – отговори Лени.
– Баща ѝ. Тя обаче не е наследила нищо от него, избягва съдебната зала.
– Умна дама.
Приключваха продължително обсъждане на списък с шейсет евентуални съдебни заседатели. Лени обясни на Саманта, че срещу мизерно заплащане фирмата му е проучила всеки човек от списъка и че работата е била неприятна, като се има предвид колко роднински преплетени са общностите в тези райони.
– Извинения, извинения – промърмори Донован едва чуто.
Лени продължи да обяснява, че изборът на съдебни заседатели по тези места е рискован, защото всеки има приятел или роднина, който работи за въгледобивна компания или предлага други услуги на тази промишленост.
Саманта слушаше с интерес как двамата обсъждат последните няколко имена от списъка. Братът на една жена работеше в мина за открит добив. Бащата на друга беше миньор, работещ под земята. Един мъж беше изгубил сина си при строителна злополука, но не беше свързана с въгледобива. И така нататък. Струваше ѝ се, че има нещо нередно в подобно шпиониране, в това страните в едно съдебно дело да си врат носа в личния живот на нищо неподозиращи хора. По-късно, ако ѝ се удадеше възможност, щеше да попита Донован. Той изглеждаше изморен и малко изнервен.
Лени си тръгна няколко минути преди десет. Когато останаха сами, Саманта попита:
– Защо нямаш втори адвокат за процеса?
– Често имам, но не и този път. Предпочитам да правя всичко сам. “Стрейхорн” и застрахователната им компания ще изпратят десетина костюмари на тяхната маса. Харесва ми контрастът – само аз и Лайза Тейт.
– Давид и Голиат, така ли?
– Нещо такова.
– До колко ще работиш?
– Не знам. Тази нощ няма да спя много, всъщност важи за цялата седмица. Това е положението.
– Виж, знам, че е късно и си имаш други грижи, но трябва да те попитам нещо. Предложи ми работа на половин ден като асистент, платена работа, следователно ще стана служител на кантората ти, нали?
– Да. Накъде биеш?
– Чакай малко. Не съм сигурна, че искам да работя за теб.
Той сви рамене. Както искаш.
– Няма да ти се моля.
– Ето го и въпроса: у теб ли са документите – лошите документи, както ги наричате с Вик – собственост на “Крол Майнинг” и доказващи замърсяването на подпочвените води в долината Хамър, документите, които не би трябвало да са у теб?
Тъмните му уморени очи проблеснаха гневно, но той си прехапа езика, поколеба се, после се усмихна.
– Съвсем директен въпрос, господин адвокат – каза тя.
– Разбрах го. Предполагам, че ако отговорът е “да”, ти ще откажеш работата, но ще си останем приятели, нали?
– Първо да чуя отговора ти.
– А ако отговорът е “не”, може и да обмислиш дали да работиш за мен, нали?
– Чакам, господин адвокат.