– Позовавам се на Петата поправка.
– Разбирам. Благодаря ти за предложението, но отказвам.
– Както искаш. Чака ме много работа.
Пневмокониоза е официалното название на предотвратимо професионално заболяване на белите дробове. На разговорен език го наричат ” болест на въглекопачите ” и се предизвиква от продължителен контакт с въглищен прах. Веднъж вдишан и проникнал в тялото, въглищният прах не може да бъде отстранен или изхвърлен. Той се натрупва в дробовете и може да доведе до възпаление, фиброза и дори некроза. Заболяването протича в две форми: лека и усложнена (или напреднала масивна фиброза).
Пневмокониозата е много разпространена сред миньорите от въглищните мини – както подземни, така и открити. Смята се, че 10 процента от всички миньори с двайсет и пет годишен стаж страдат от нея. Болестта е изтощителна и обикновено с фатален край. Около 1500 души умират от пневмокониоза всяка година и поради коварния характер на заболяването смъртта им почти неизменно е бавна и мъчителна. Няма ефикасни медикаменти и лечение.
Симптомите са задух и честа кашлица, често с изхранване на черна слуз. Когато състоянието му се влоши, миньорът е изправен пред решението дали да потърси парична помощ. Диагнозата е доста ясна: 1) продължителен контакт с въглищен прах; 2) рентгенова снимка на гърдите; и 3) изключване на други причини.
През 1969 г. Конгресът прие Федерален закон за безопасността на труда и здравеопазването във въгледобивните мини, който предлага система за обезщетения за болните от пневмокониоза. Законът поставя и изисквания за намаляване на количеството въглищен прах. Две години по-късно Конгресът създаде специален фонд за болните от пневмокониоза и го финансира, като въведе федерален данък върху производството на въглища. Съгласно този закон въгледобивната промишленост приема система, чиято цел е да облекчи откриването на заболяването и да гарантира отпускането на помощи. Ако един миньор е работил десет години и разполага с медицинско потвърждение – рентгенова снимка или данни от аутопсия, – на теория той има право на помощи. Освен това, ако миньор с пневмокониоза продължава да работи, трябва да бъде прехвърлен на работа, където няма да бъде в контакт с въглищен прах, без загуба на заплащането, обезщетенията и трудовия стаж. От 1 юли 2008 г. миньор, болен от пневмокониоза, получава от фонда по 900 долара месечно.
Новият федерален закон целеше да намали рязко контакта с въглищния прах. Бързо бяха наложени нови изисквания. Миньорите имат право на безплатна рентгенова снимка на гърдите всеки пет години. Снимките показват, че четирима от десет изследвани миньори страдат от някаква степен на пневмокониоза. През първите години след приемането на закона новите случаи на болестта намаляха с 90 процента. Лекари и специалисти предричат, че болестта ще бъде напълно премахната. През 1995 г. обаче правителствени проучвания започнаха да демонстрират увеличаване на случаите на заболяването, а след това – още по-голямо увеличение. Все така тежка, болестта се разви още по-бързо и се появи в дробовете и на младите миньори. Специалистите се обединиха около две теории: 1) миньорите работят на по-дълги смени и затова са в досег с повече въглищен прах; 2) собствениците на мините излагат миньорите на забранена от закона концентрация на въглищен прах.
В момента пневмокониозата се е превърнала в епидемия във въгледобивните райони и единствената възможна причина е по-продължителният контакт с въглищен прах, отколкото законно позволения. Вече десетилетия компаниите се противопоставят на опитите за налагане на по-строги изисквания и засега успяват.
Законът не позволява на миньорите да плащат на адвокат, затова, ако някой от тях настоява да подаде иск, трябва сам да се ориентира във федералното законодателство, свързано с болестта. Въгледобивната промишленост много остро се противопоставя на всякакви искове независимо от предоставените от миньорите доказателства. Компаниите се борят срещу исковете чрез опитни адвокати, които умело манипулират системата. Успешният изход на процедурата обикновено отнема на миньорите около пет години.
За Томас Уилкокс изпитанието продължава дванайсет години. Той е роден близо до Брейди, Вирджиния, през 1925 г. Участва във Втората световна война, ранен е два пъти, отличен е с орден, а след като се завръща у дома, се жени и започва работа в мините. Той е добър миньор, непоколебим член на профсъюза, лоялен демократ и предан съпруг и баща. През 1974 г. му е поставена диагноза пневмокониоза и той подава иск. Боледува няколко години и е толкова слаб, че му е почти невъзможно да работи. Рентгеновите снимки нагърбите му ясно показват тежка форма на заболяването. Работил е под земята 28 години и никога не е пушил. Първоначално искът му е одобрен, но компанията обжалва присъдената сума. През 1976 г., когато е на 51 години, Томас е принуден да се пенсионира. Състоянието му продължава да се влошава и не след дълго започва денонощно да носи кислородна маска. Семейството остава без доходи и едва съумява да се издържа и да покрива медицинските разходи. Двамата със съпругата му са принудени да продадат семейния си дом и да се преместят при по-голямата си дъщеря. Искът му е заровен дълбоко в недрата на федералната система от ловките адвокати на въгледобивната компания. По онова време той трябва да получава по 300 долара месечно и медицински грижи.