Към края Томас става кожа и кости. Прикован е към инвалидната количка и се бори за всяка глътка въздух през последните дни от живота си, докато семейството му се моли за по-лесен край. Не може да говори, съпругата и дъщеря му го хранят с бебешки храни. Благодарение на щедростта на приятели и съседи, както и на неуморните усилия на семейството му Томас винаги разполага с кислород. При смъртта си през 1986 г. на 61-годишна възраст той тежи 47 килограма. Аутопсията неопровержимо доказва пневмокониоза.
Четири месеца по-късно компанията се отказва да обжалва. Дванайсет години след като Томас е подал иска си, вдовицата му получава солидно обезщетение със задна дата.
Забележка: Томас Уилкокс беше баща ми. Беше горд човек, герой от войната, макар че никога не говореше за битките си. Беше син на планините и обичаше тяхната красота, история и начин на живот. Научи всички ни да ловим риба в бистрите реки, да си устройваме биваци в пещерите и дори да ходим на лов за сърни. Беше деен човек, който спеше малко и предпочиташе да чете до късно нощем. Наблюдавахме го как постепенно забавя темпото, след като болестта го повали. Всеки миньор се страхува да не се разболее, но се надява да не му се случи. С осъзнаването на реалността Томас изгуби сили и се потисна. Трудно му беше да върши дори най-дребните неща във фермата. Когато се оказа принуден да напусне мините, той изпадна в дълбока депресия. Колкото повече отпадаше тялото му, толкова по-мъчително ставаше за него да говори. Нуждаеше се от всичките си сили, за да диша. През последните дни от живота му се редувахме да седим край него и да му четем от любимите книги. Често се просълзяваше.
Мати Уайът, 1 юли 2008 г.
Това беше последният раздел от дебелата купчина учебни материали и явно беше добавен по-късно. Саманта не го беше забелязала досега. Тя прибра папката, намери маратонките си и излезе на дълга разходка из Брейди. Беше единайсет часа в неделя вечерта и тя не срещна никой друг по улиците.
16
Мати беше в съда в окръг Къри, Анет закъсняваше, Барб, която работеше на половин ден, още не беше дошла, а Клодел, която също работеше на половин ден, не се появяваше преди обед. Затова Саманта се оказа сама, когато Памела Букър нахълта с гръм и трясък, следвана от две мърляви деца. Тя изрече името си, помоли за помощ и заплака. Саманта отведе групата в една от заседателните зали и през първите пет минути се опита да увери Памела, че всичко ще бъде наред, макар да нямаше представа какво е това “всичко”. Децата бяха занемели и само я гледаха ококорено и стреснато. Изглеждаха откровено травмирани. Освен това бяха гладни, осведоми я Памела, когато се успокои.
– Имате ли нещо за ядене? – попита тя.
Саманта се втурна към кухнята, намери малко стари бисквити, пакет солети, пликче чипс и две диетични коли от запасите на Барбара и остави всичко на масата. Двете деца се нахвърлиха на бисквитите. Памела благодари отново през сълзи и поде разказа си. Историята се лееше толкова скорострелно, че Саманта нямаше време да си записва. Наблюдаваше как децата поглъщат храната, докато майка им говори.
Живеели в автомобил. Били от малко градче, близо до границата с окръг Хопър, и откакто изгубили дома си Никой не успял да им помогне, но накрая ѝ споменали за Планинската служба за правна помощ в Брейди. И ето ги тук. Тя работела във фабрика за осветителни тела за верига мотели. Работата ѝ не била бог знае каква, но стигала за наема и храната. Съпруг в картинката нямаше. Преди четири месеца фирма, за която дори не била чувала, започнала да запорира част от заплатата ѝ – вземали една трета и тя не можела да ги спре. Оплакала се на шефа си, но той само размахал срещу нея съдебна заповед. А после заплашил да я уволни, понеже мразел разправиите. Тя му възразила, той изпълнил заканата си и в момента Памела нямала работа. Ходила при съдията и му обяснила положението, казала му, че няма достатъчно пари и за наема, и за храна, но той не проявил съчувствие. Законът си бил закон. Проблемът бил свързан с нейна стара кредитна карта, за която не се била сещала от десет години. Изглежда, че компанията, издала кредитната карта, продала дълга ѝ по нея на долнопробна фирма за събиране на задължения и сега без нейно знание имаше издадена заповед за запориране на парите ѝ. Когато не успяла да плати наема на караваната си, собственикът, истински задник, извикал шерифа и я изгонили. Останала при своя братовчедка за няколко дни, но нещата не потръгнали и Памела се преместила при приятелка. И там не се получило, затова през последните две седмици тя и децата живеели в колата ѝ, в която всичко било на привършване – масло, въздух, гориво и спирачна течност, а таблото греело като коледна елха. Вчера откраднала две шоколадчета и ги дала на децата, а самата тя не била слагала нищичко в устата си през последните два дни.