Вечеряха в стаята на Памела – пица и безалкохолно, на фона на “Колелото на съдбата” с намален звук. Децата говореха за училище, за учителите си, за приятелите си в Колтън, които им липсваха. Бяха смайващо преобразени в сравнение със сутринта. Тогава бяха изплашени и прегладнели и се колебаеха, преди да кажат и дума. А сега не млъкваха.
След като изядоха пицата, Памела се направи на строга и ги изпрати да учат. Страхуваше се, че изостават с материала. След няколко плахи възражения децата отидоха в стаята си и се заеха за работа. Саманта и Памела обсъдиха тихо съдебното дело и евентуалните последици от него. С малко късмет фирмата може би щеше да осъзнае грешката си и да пожелае да обсъди споразумение. В противен случай Саманта щеше да ги вкара в съда максимално бързо. Тя се постара да вдъхне увереност като опитен адвокат без дори намек, че това е първото ѝ истинско съдебно дело. Освен това смяташе да се срещне с господин Симънс във фабриката и да му обясни грешката, довела до запора. Памела не беше безделница, а по-скоро обект на тормоз от страна на недобросъвестни хора, които злоупотребяваха с правната система.
Докато се отдалечаваше с колата си от мотел “Старлайт”, Саманта осъзна, че по-голямата част от последните дванайсет часа е защитавала Памела Букър и нейните деца. Ако те не се бяха появили в правната служба рано сутринта, щяха да се спотайват някъде на задната седалка на колата си гладни, измръзнали, лишени от надежда, уплашени и уязвими.
Мобилният ѝ звънна, докато се преобличаше. Време за джинси. Беше Анет, на трийсетина метра отсреща в двора.
– Децата са по стаите си – каза тя. – Имаш ли време за чаша чай?
Двете трябваше да поговорят, да изяснят нещата, да стигнат до дъното на онова, което тревожеше Анет. Ким и Адам бяха прекъснали писането на домашните, за да поздравят Саманта. Предпочитаха тя да вечеря у тях всеки ден, а после заедно да гледат телевизия, а защо не и да изиграят по някоя видеоигра. Саманта обаче се нуждаеше от лично пространство. Анет със сигурност ѝ помагаше в това отношение.
Когато чаят беше сипан, двете седнаха в полутъмния хол и заговориха за понеделника си. Според Анет в планината имаше много бездомни хора. Единствената причина да не ги виждат да просят по улиците беше, че обикновено техен познат ги подслоняваше за седмица у дома или в гаража си. Почти всички имаха роднини наблизо. Нямаше приюти за бездомни, нямаше и неправителствени организации, които да се занимават с техните проблеми. Преди време Анет бе имала клиентка, чийто син бил психичноболен и агресивен, и жената била принудена да го отпрати. Той живеел в малка палатка в гората, прехранвал се с кражби и с подаяния. През зимата едва не замръзвал и за малко не се удавил при едно наводнение. Минали четири години, преди да успеят да го изпратят в клиника. Избягал и оттогава никой не го бил виждал. Майката продължавала да се обвинява. Тъжна история.
Поговориха за семейство Букър, за Фийби Фанинг и за горката госпожа Кръмп, която не знаеше на кого да завещае земята си. Това подсети Анет за клиент, който преди време се нуждаел някой да изготви завещанието му безплатно. Имал много пари, защото нищо не харчел – “стискаше се като кокошо дупе”, – и ѝ дал предишно завещание, изготвено от друг адвокат. Старецът нямал семейство, не харесвал далечните си роднини и не бил сигурен на кого да остави парите си. Затова предишният адвокат бил вмъкнал няколко абзаца с непроницаеми щуротии, чийто най-общ смисъл бил, че човекът завещава всичко на него. Няколко месеца по-късно у стареца се зародили подозрения и той се появил в кабинета на Анет. Тя му изготвила много по-просто завещание, съгласно което той оставял всичко на църквата. Когато починал, адвокатът от съседната кантора плакал на бдението, на заупокойната служба и на погребението му, а когато научил за последното завещание, избухнал. Анет заплашила да го докладва пред адвокатската колегия и той си затворил устата.
Ким и Адам се появиха отново, този път по пижами, за да им пожелаят лека нощ. Анет излезе, за да ги настани по леглата. Когато вратите на стаите им бяха затворени, тя наля още чай и седна в единия край на дивана. Отпи глътка и мина по същество.
– Знам, че излизаш с Донован – каза тя, все едно този факт бе в нарушение на нещо.
Саманта не отрече, пък и защо да го прави? А и дължеше ли някому обяснение!
– Миналата събота летяхме със самолета му, а преди това се катерихме в планината Дъблин. Защо?