– Не си търся мъж, ако това имаш предвид.
– Ние винаги си търсим мъж, Саманта. Не се заблуждавай. Може би не за постоянно, но всички търсим любов, дори и за малко.
– Надали животът ми ще стане по-лесен, ако се върна в Ню Йорк с някой планинец. Като заговорихме за неподходящи двойки…
Думите ѝ разсмяха Анет. Напрежението сякаш поспадна и сега, когато разбираше нещата, Саманта бе в състояние да се справи с тях. Вече беше решила, че близостта ѝ с Донован е достатъчна. Той беше очарователен, вълнуващ, несъмнено сексапилен, но също така обещаваше единствено проблеми. С изключение на първата им среща Саманта постоянно имаше чувството, че ей сега ще започнат да се събличат. Ако беше приела предложението му за работа, щеше да ѝ бъде трудно, ако не и невъзможно да избегне флирта. Ако не по друга причина, то от скука.
С Анет си пожелаха лека нощ и Саманта се върна в апартамента си. Докато се качваше по тъмните стълби над гаража, я връхлетя въпросът: колко ли пъти Анет беше слагала децата да си легнат и после се беше прокрадвала тук, в любовното си гнезденце, за да полудува малко с Донован?
Нещо ѝ подсказваше, че са много. Много.
18
Саманта откри фабриката за осветителни тела в занемарена индустриална зона до град Бръши в окръг Хопър. Повечето метални постройки бяха изоставени. Пред онези, които все още бяха заети, имаше по няколко автомобила и пикапа на паркинга. Мястото представляваше печален барометър за продължителния упадък на икономиката и беше далече от красивия рекламен плакат, който предлагаше Търговската камара.
Отначало господин Симънс бе заявил по телефона, че няма време да се види с нея, но Саманта го притисна и успя да го очарова дотолкова, че да ѝ обещае трийсетминутна среща. На рецепцията вонеше на цигарен дим, а застланият с линолеум под не беше метен от седмици. Някакъв чиновник с кисела физиономия поведе Саманта към стая надолу по коридора. През тънките стени се чуваха гласове. Някъде отзад бучаха машини. Всичко излъчваше усещането за бизнес, който енергично се опитва да избегне съдбата на своите съседи, като бълва евтини лампи за евтини мотели и дава на работниците си възможно най-ниските заплати без никакво намерение за допълнително заплащане. Памела Букър ѝ беше разказала, че бонусите включват едноседмичен неплатен отпуск и три дни болнични, също неплатени. За здравна застраховка и дума да не става.
Саманта се успокояваше с мисълта за всички срещи, които с мъка беше изтърпявала преди, срещи е някои от най-невероятните кретени на света, адски богати мъже, които бяха погълнали Манхатън и премазваха арогантно всеки, изпречил се на пътя им. Беше виждала как тези мъже сдъвкват и изплюват партньорите ѝ, включително Анди Грабман, който всъщност ѝ липсваше от време на време. Беше ги чувала да крещят, да заплашват и да ругаят, а на няколко пъти дитирамбите им бяха насочени към нея. Тя обаче беше оцеляла. Какъвто и негодник да беше, господин Симънс беше котенце в сравнение с тези чудовища.
Той се държа учудващо мило. Посрещна я, покани я да седне в мизерния му кабинет и затвори вратата.
– Благодаря, че ме приехте – каза Саманта. – Ще бъда кратка.
– Искате ли кафе? – попита той учтиво.
Тя си помисли за прахта и цигарения дим и почти си представи кафеникавите петна, засъхнали от вътрешната страна на кафеварката за общо ползване.
– Не, благодаря.
Симънс стрелна с поглед краката ѝ, докато се настаняваше зад бюрото си и се отпускаше преспокойно, все едно разполагаха с целия ден. Тя мълчаливо го отметна като флиртаджия. Най-напред му разказа последните приключения на семейство Букър. Той се трогна, не знаеше, че са бездомни. Саманта му подаде редактирано и подвързано копие на нужните документи и го преведе стъпка по стъпка през правните процедури. Последният документ беше копие на делото, което беше завела предишния ден, и го увери, че “Топ Маркет Солушънс” няма как да се измъкнат.
– Стиснала съм ги за топките – каза Саманта, преднамерено грубо, за да провери как ще реагира директорът.
Той отново се усмихна.
С две думи, заповедта за старата кредитна карта беше с изтекла давност и “Топ Маркет” го знаеха. Не бе трябвало изобщо да налагат запора върху чека със заплатата на Памела Букър. И тя би трябвало все още да е на работа.
– Значи вие искате да я върна на работа? – зададе очевидния въпрос директорът.
– Да, господине. Ако работи, ще оцелее. Децата ѝ трябва да ходят на училище. Можем да ѝ помогнем да си намери жилище. Ще закарам “Топ Маркет” в съда, ще ги принудя да изплюят, каквото са ѝ отмъкнали, и тя ще получи приличен чек. Но ще отнеме известно време. В момента Памела се нуждае от старата си работа. Знаете, че така е справедливо.