Той престана да се усмихва и погледна към часовника си.
– Ето какво ще направя. Вие отменете проклетата заповед за запора, за да не се налага да се занимавам с нея, и ще върна Памела на работа. Колко време ви трябва?
Саманта нямаше представа, но инстинктивно отговори:
– Може би една седмица.
– Споразумяхме ли се?
– Да.
– Може ли да ви попитам нещо?
– Разбира се.
– Колко вземате на час? Така де, имам адвокат в Грънди, не е толкова умен като вас и много бавно отговаря на обажданията ми. Всъщност е бавен във всичко, освен това ми взема двеста долара на час. Може и да не е много за големите играчи, но сама виждате кои сме ние. Бих му давал повече работа, обаче не си струва, по дяволите. Търся си нов адвокат, а в нашия край няма много такива на разумни цени. Допускам, че вие работите на разумни цени, след като Памела Букър може да си позволи да ви наеме. Е, какъв е хонорарът ви?
– Никакъв. Нула.
Той се втренчи в нея и зяпна.
– Работя за правната служба– поясни Саманта.
– Каква правна служба?
– Безплатни правни услуги за хора с ниски доходи.
Все едно му говореше на патагонски. Той се усмихна и попита:
– Приемате ли фабрики за производство на осветителни тела за клиенти?
– Съжалявам, само бедни.
– Ние губим пари, кълна се. Ще ви покажа счетоводните книги.
– Благодаря ви, господин Симънс.
Докато бързаше да се прибере в Брейди с добрата новина, Саманта обмисляше възможностите да отмени заповедта за запор. И колкото повече размишляваше, толкова по-ясно разбираше колко малко знае за основните правила, свързани с всекидневното практикуване на правото.
В Ню Йорк Саманта рядко се прибираше направо у дома, след като излезеше от офиса късно следобед. Имаше твърде много барове, твърде много несемейни млади професионалисти, които си търсеха жени, твърде много възможности за общуване, сближаване, сприятеляване и… добре де, пиене. Всяка седмица някой откриваше нов бар или нов клуб, който си струваше да посетят, преди да го надушат всички останали и тълпите да го съсипят.
Времето след приключване на работа в Брейди беше различно. Саманта още не беше влизала в баровете – от улицата изглеждаха доста скромни, и двата. Още не беше срещнала нито един друг млад и неженен човек със стабилна професия. И така, изборът ѝ се свеждаше до (1) да се мотае в кантората, за да не ѝ се налага (2) да се върне в апартамента си и да забоде поглед в стените. Мати също предпочиташе да стои в офиса и всеки следобед към пет и половина започваше да обикаля да търси Саманта. Ритуалът се затвърждаваше, но за момента включваше пиене на безалкохолни напитки в заседателната зала и клюкарене, докато двете зяпаха улицата. Саманта умираше от желание да научи повече за евентуалните лудории на Донован и Анет, но така и не попита. Може би по-нататък, някой ден, когато щеше да разполага с повече доказателства, а може би никога. Все още беше съвсем нова в града, за да се замесва в такива деликатни ситуации. Освен това знаеше, че Мати яростно ще брани племенника си.
Тъкмо се бяха настанили на столовете си и се готвеха да си побъбрят половин час, когато звънецът на входната врата звънна. Мати се намръщи.
– Май съм забравила да заключа.
Оказаха се семейство Райзър, Бъди и Мейвис от планината. Саманта ги покани да влязат. Документите им изпълваха две доста мръсни платнени пазарски торби.
– Трябва ни адвокат – заяви Мейвис.
– Никой не иска да поеме случая ми – додаде Бъди.
– За какво става дума? – попита Саманта.
– За пневмокониоза – отговори той.
Докато си записваше основните подробности в заседателната зала, Саманта се престори, че не вижда пазарските торби. Бъди беше на четирийсет и една и през последните двайсет години беше работил като миньор на повърхността (не в открит рудник) за компанията “Лоунрок Коул”, третия най-голям производител в САЩ. В момента печелеше по двайсет и два долара на час като багерист в мината “Мъри Гап” в окръг Минго, Западна Вирджиния. Докато говореше, дишането му беше затруднено, затова понякога Мейвис вземаше думата. Имаха три деца, и тримата тийнейджъри, “още в училище”. Къща и ипотека. Той страдаше от болестта, предизвикана от въглищния прах, който беше вдишвал по време на своите дванайсетчасови смени.
Мати най-сетне намери обувките си и влезе в стаята. Представи се на семейство Райзър, измери със строг поглед пазарските им торби, настани се до Саманта и започна да си води свои записки. По едно време се обади: