Имаше и една къща близнак на възвишение над града с хубава гледка, но по всичко личеше, че съседите са непоносими. Имаше свободна къща и в съмнителен квартал на града. Погледнаха я от колата и изобщо не слязоха. С това търсенето им приключи и двете решиха да пият кафе в центъра, недалече от съда. Саманта устоя на изкушението да се промъкне на последните редове в залата и да погледа представлението, което Донован щеше да изнесе пред съдебните заседатели. Двама местни в съседното сепаре говореха единствено за процеса. Единият каза, че когато се отбил в осем и половина, залата вече била претъпкана. Според многословно изразеното му мнение това бил “най-големият съдебен процес, провеждан някога в Колтън”.
– За какво е? – попита любезно Саманта.
– Не знаете за процеса “Тейт”? – попита невярващо мъжът.
– Съжалявам, не съм от тук.
– О, боже – поклати глава той и повече не ѝ обърна внимание.
Палачинките му пристигнаха и човекът изгуби интерес към речите. Знаеше твърде много, за да успее да го сподели за толкова кратко време.
Памела трябваше да се отбие при своя приятелка в Колтън. Саманта я остави в кафенето и се върна в Брейди. Щом прекрачи прага на офиса, Мати я посрещна с думите:
– Току-що получих есемес от Джеф. Донован е отхвърлил споразумението и сега делото е в ръцете на съдебните заседатели. Да си купим по един сандвич и да хапнем в колата, докато пътуваме.
– Аз тъкмо идвам от там – осведоми я Саманта. – Пък и няма да си намерим място.
– Откъде знаеш?
– Имам си източници.
Затова изядоха по един сандвич в заседателната зала заедно с Клодел в напрегнато очакване на следващия есемес. Когато такъв не дойде, те се върнаха по кабинетите си, където продължиха да чакат.
В един часа следобед госпожа Франсин Кръмп пристигна за официалното подписване на завещанието си. Странно беше жена, собственик на земя на стойност поне 200000 долара, да се скъпи за всеки цент, но истината бе, че тя притежаваше единствено земята (и въглищата отдолу). Саманта беше влязла във връзка с “Маунтин Тръст”, уважавана екологична фирма, която ставаше собственик на земята срещу задължението да я опазва. Съгласно краткото завещание Франсин оставяше на “Маунтин Тръст” своите осемдесет акра и обезнаследяваше петте си деца. Докато Саманта четеше и обясняваше старателно всяко нещо, Франсин се разплака. Едно е да се ядосаш и да “отрежеш” децата си от наследството, но е съвсем различи о да видиш думите на хартия. Саманта се притесни дали старицата ще подпише. За да бъде завещанието валидно, Франсин трябваше да бъде “дееспособна” и сигурна в действията си. В момента обаче тя беше развълнувана и неуверена. Беше осемдесетгодишна, с влошено здраве и надали щеше да живее още дълго. Децата ѝ несъмнено щяха да оспорват завещанието. И тъй като нямаше да могат да обвинят “Маунтин Тръст”, че са оказали неправомерно влияние върху майка им, щяха да атакуват завещанието е твърдението, че майка им не е била с ума си, когато го е подписала. А Саманта щеше да попадне в средата на грозна семейна разправия.
Затова повика и Анет, и Мати за подкрепление. Двете ветеранки бяха присъствали на подобни случаи и няколко минути си побъбриха с Франсин за едно-друго. Накрая сълзите спряха. Анет я попита как са децата и внуците, но това не разведри настроението на старата жена. Напоследък рядко ги виждала. Били я забравили. Внуците растели много бързо, а тя пропускала всичко това. Мати ѝ обясни, че след смъртта ѝ и след като семейството узнае, че е дарила земята си на “Маунтин Тръст”, ще възникнат проблеми. Че те ще наемат адвокати да оспорят завещанието. Това ли искала?
Франсин не отстъпваше. Беше огорчена, задето съседите ѝ бяха продали земята си на въгледобивната компания, и беше твърдо решена да брани своята. Нямаше доверие на децата си, знаеше, че те ще искат по най-бързия начин да грабнат парите. Когато овладя емоциите си, тя подписа завещанието в присъствието на трите адвокатки като свидетели. Те подписаха и клетвени декларации относно стабилното психическо състояние на клиентката си. След като Франсин си тръгна, Мати предрече: