– Пак ще се видим.
В два следобед още не бяха получили новини от съдебната зала и Саманта осведоми Мати, че трябва да се върне в Колтън, за да вземе семейство Букър. Мати тутакси скочи и двете бързо потеглиха.
Донован убиваше времето в една беседка зад грозната сграда на съда. Седеше на пейката и си бъбреше с Лайза Тейт, майката на момчетата и ищец по неговото дело. Джеф беше наблизо, говореше по телефона, пушеше пура и изглеждаше напрегнат.
Донован представи Мати и Саманта на Лайза и я похвали за поведението ѝ по време на петте дни на процеса. Съдебните заседатели все още обсъждали, осведоми ги той и посочи към прозорец на втория етаж на съда.
– Това е стаята им – каза той. – Вече три часа си говорят.
– Много съжалявам за момчетата ти, Лайза – каза Мати. – Такава безсмислена трагедия.
– Благодаря – отвърна тихо жената, но нямаше никакво желание да продължава разговора.
– Е, как мина заключителната ти реч? – попита Саманта след неловка пауза.
Донован се усмихна победоносно и отговори:
– Вероятно беше една от трите ми най-добри. Разплаках ги, нали, Лайза?
Тя кимна и потвърди:
– Беше много прочувствено.
Джеф приключи разговора си и се присъедини към тях.
– Защо се бавят толкова? – попита той Донован.
– Спокойно. Получиха вкусен обяд на разноски на окръга. Сега разглеждат доказателствата. Давам им още един час.
– И после какво? – попита Мати.
– Огромна присъда – каза той с поредната усмивка. – Рекордно голяма за окръг Хопър.
– “Стрейхорн” предложиха деветстотин хиляди долара, преди съдебните заседатели да се оттеглят – осведоми ги Джеф, – но нашият Пери Мейсън отказа.
Донован изгледа брат си с подигравателна усмивка.
– Какво разбираш ти? Почакай и ще видиш.
Саманта се смая от безразсъдното решение на Донован. Клиентката му беше бедна жена, слабообразована и със смътни шансове за по-добър живот. Съпругът ѝ беше в затвора за продажба на наркотици. Тя и двамата ѝ синове бяха живели в каравана в планинските дебри, когато се беше случила трагедията. А сега беше сам-самичка – тя и това съдебно дело. Имаше вероятност да си тръгне поне с половин милион долара – повече пари, отколкото някога би могла да мечтае. Адвокатът ѝ обаче беше отказал и беше предпочел да рискува. Заслепен от мечтата си да улучи златна жила, се бе отнесъл нехайно към шанса горката жена да получи солидна сума пари. Ами ако съдебните заседатели се отклоняха в неправилната посока и кажеха “не”? Ако въгледобивната компания съумееше тихомълком да окаже натиск на неподозирани места?
Саманта не можеше да си представи ужаса на Лайза Тейт, ако си тръгнеше от съдебната зала с празни ръце, без никаква компенсация за смъртта на двете ѝ момчета. На Донован обаче явно не му пукаше, изглеждаше дори наперен. Външно несъмнено беше по-спокоен от всички останали в малката им група. Баща ѝ открай време твърдеше, че адвокатите, водещи битки в съда, са особена порода хора. Те вървяха по тънката граница между големите присъди и катастрофалните провали, а истински добрите сред тях не се бояха да поемат рискове.
Мати и Саманта не можеха да останат. Семейство Букър ги очакваше. Взеха си довиждане и Донован ги покани да се отбият по-късно в кантората му, за да празнуват.
Памела Букър предпочиташе караваната. Беше говорила със собственика и беше смъкнала наема на петстотин долара за шест месеца. Мати каза, че Службата за правна помощ може да поеме първите три, но след това грижата за наема била нейна работа. Когато взеха децата от училище, Памела им съобщи за новия им дом. Веднага поеха с колата натам. Тя нямаше търпение да им го покаже.
Обаждането пристигна в пет и двайсет. Новината беше страхотна. Донован беше спечелил милионната си присъда. По-точно три милиона, колкото беше поискал от съдебните заседатели. По един милион за всяко дете и един милион наказателно обезщетение за вреди. Нечувана присъда за този край. Джеф разказа на Мати, че съдебната зала все още била претъпкана, когато прочели присъдата, и присъстващите аплодирали бурно, преди съдията да въведе ред.
Саманта беше в заседателната зала заедно е Мати и Анет и трите бяха на седмото небе. Те запляскаха победоносно, размахаха юмруци и се разбъбриха оживено, като че ли собствената им незначителна фирмичка беше постигнала нещо велико. Това не беше първата присъда на Донован за повече от един милион долара – беше спечелил една в Западна Вирджиния и една в Кентъки, и двете за катастрофи с участието на камиони, транспортиращи въглища, но тази беше най-голямата. Бяха щастливи, дори леко зашеметени, и не бяха сигурни дали се вълнуват повече от победата, или се наслаждават на облекчението, че той не е изгубил. Нямаше значение.