Не беше сигурна и как да се държи с Джеф. Той беше млад, неженен, секси – истинска рядкост по тези места. Освен това я преследваше и Саманта съзнаваше, че една вечеря, ако изобщо си намерят приятно местенце, би довела до нещо повече. След три седмици в Брейди подобна мисъл ѝ допадаше доста.
На 12 ноември Донован влезе сам в сградата на федералния съд в Лексингтън, Кентъки, където се намираше седалището на юридическа фирма с осемстотин служители и с официалното название “Каспър, Слейт и Хюс”, и заведе дело срещу тях. Даде под съд и “Лоунрок Коул”, корпорация от Невада. Бъди и Мейвис бяха с него, разбира се, а и той беше алармирал пресата. Поговориха си с няколко репортери. Единият попита защо делото се завежда в Лексингтън и Донован обясни, че иска да разобличи “Каспър Слейт” пред местните хора. Че цели да бъде на местопрестъплението и така нататък. Пресата се радваше страхотно на историята и Донован събираше изрезки от материалите по вестниците.
Две седмици преди това бе завел съдебно дело за долината Хамър срещу “Крол Майнинг” в Чарлстън – факт, отразен от местната преса.
Две седмици преди Чарлстън беше спечелил делото “Тейт” със забележителна присъда и името му се бе появило в някои вестници.
На 24 ноември, три дни преди Деня на благодарността, го намериха мъртъв.
23
Кошмарът започна късно сутринта в понеделник. Всички работеха мълчаливо на бюрата си, нямаше никакви клиенти. Тишината беше нарушена от писъка на Мати – беше толкова пронизителен вик, че Саманта щеше да го помни вечно. Хукнаха към кабинета ѝ.
– Той е мъртъв! – нададе вой Мати. – Мъртъв е! Донован е мъртъв!
Стоеше права с една ръка на челото, а другата беше застинала във въздуха, стиснала телефона. Устата ѝ беше отворена, очите ужасени.
– Какво? – изпищя Анет.
– Току-що са го намерили. Самолетът му се разбил. Мъртъв е.
Анет рухна на един стол и се разрида. Саманта впери поглед в Мати; и двете бяха неспособни да продумат. Барб беше на прага, закрила устата си с ръка. Най-накрая Саманта се приближи до Мати и взе телефона.
– Кой е? – попита тя.
– Джеф – отговори Мати, седна бавно и зарови лице в шепи.
Саманта се обади, но разговорът беше прекъснат. Коленете ѝ омекнаха и тя се отпусна на един стол. Барб се строполи на друг. Отлетя един миг – миг, натежал от страх, шок и несигурност. Възможно ли беше да е грешка? Не, не и щом единственият брат на Донован беше звъннал на любимата си леля с най-лошата новина. Не, не беше нито грешка, нито зловеща шега, това беше невероятната истина. Телефонът отново звънеше – и трите линии мигаха. Новината бързо се разпространяваше из града.
Мати преглътна мъчително и успя да прошепне:
– Джеф каза, че вчера Донован отлетял за Чарлстън, за да се срещне с някакви адвокати. Джеф не бил в града през уикенда и Донован бил сам. Контролната кула изгубила връзка с него към единайсет снощи. Някой на земята чул шум, а днес сутринта към единайсет намерили самолета му сред гората, няколко километра южно от Пайквил, Кентъки. – Треперещият ѝ глас секна.
– Не мога да повярвам – хълцаше Анет. – Не мога да повярвам.
Саманта беше онемяла. Барб бръщолевеше нещо неразбираемо. Мина доста време, докато се опитваха да приемат случилото се. След малко Саманта излезе от стаята и заключи входната врата. Тихо обиколи кабинетите, дръпна завесите и пусна щорите. Мрак обгърна правната служба.
Телефоните звъняха ли, звъняха някъде далече, а часовниците сякаш бяха спрели. Честър отключи задната врата със свой ключ и се присъедини към скърбящите. Той седна на бюрото и сложи ръка върху раменете на жена си; потупваше я нежно, докато тя плачеше тихо и си шепнеше нещо.
– Говори ли с Джуди? – попита глухо Честър.
Мати поклати глава и отвърна:
– Не, Джеф каза, че ще ѝ се обади.
– Горкият Джеф. Къде е той?
– Беше в Пайквил, за да се погрижи за нещата, каквото и да означава това. Никак не беше добре.
Няколко минути по-късно Честър каза:
– Да се прибираме у дома, Мати. Трябва да полегнеш, а и днес тук никой няма да работи.
Саманта затвори вратата на кабинета и тежко се отпусна на стола си. Беше твърде зашеметена, за да се захване с някаква работа, затова впери поглед в прозореца и се постара да подреди мислите си. Не успя и неочаквано я обзе желание да си тръгне от Брейди и от окръг Ноланд, да избяга от Апалачите и никога да не се върне. През тази седмица беше Денят на благодарността и тя бездруго смяташе да замине за Вашингтон и да прекара известно време с родителите си и с някои приятели може би. Мати я беше поканила на обяд за Деня на благодарността, но Саманта вече беше отказала.