Какъв Ден на благодарността само! Очакваше ги погребение.
Мобилният ѝ завибрира. Беше Джеф.
В четири и половина следобед Джеф седеше на маса за пикник високо в планината, близо до Нокс, окръг Къри. Пикапът му беше паркиран наблизо и той беше сам, както беше очаквала Саманта. Не се обърна да погледне кой идва, не помръдна и докато тя крачеше по чакъла към него. Беше зареял поглед в далечината, потънал в обърканите си мисли.
Саманта го целуна по бузата.
– Много съжалявам.
– Аз също – отговори Джеф и успя да се усмихне, макар и само за секунда.
Той хвана ръката ѝ, когато тя седна до него. Допрели колена, двамата мълчаливо се взираха в долината под тях. Отначало нямаше сълзи, съвсем малко думи. Джеф беше корав човек, мъжкар, длъжен беше да прояви стоицизъм. Саманта подозираше, че той ще си поплаче насаме. Напуснат от баща си, осиротял след загубата на майка си, а сега останал съвсем сам след смъртта на единствения човек, когото беше обичал истински. Саманта дори не можеше да си представи колко дълбоко страда в този момент. Самата тя имаше усещането, че в корема ѝ е зейнала дупка, а познаваше Донован по-малко от два месеца.
– Нали знаеш, че те са го убили – каза той и облече в думи онова, над което всички си блъскаха главата цял ден.
– Кои са те? – попита тя.
– Кои са те ли? Лошите, и са много. Безмилостни, пресметливи, убийството е дреболия за тях. Убиват миньорите с опасните си мини. Убиват жителите на планините със замърсената вода. Убиват момченца, заспали в караваните си. Избиват цели общности, когато стените на утаителите им се скъсат и наводнят долините. Убиха майка ми. Преди години убиха мъжете от профсъюза, излезли на стачка за по-добри заплати. Надали брат ми е първият адвокат, когото убиват.
– Можеш ли да го докажеш?
– Не знам, но ще се опитам. Днес сутринта бях в Пайквил… трябваше да идентифицирам тялото… и се отбих при шерифа. Казах му, че подозирам мръсна игра, и настоях самолетът да бъде третиран като местопрестъпление. Вече съм уведомил федералните. Самолетът не е изгорял, само се е разбил. Не мисля, че е страдал. Представяш ли си, да разпознаеш тялото на собствения си брат!
Раменете на Саманта увиснаха при тази мисъл. Тя поклати глава.
Джеф изсумтя.
– Бяха го откарали в моргата, точно като в телевизионните сериали. Отвориха камерата, издърпаха тялото навън, бавно повдигнаха белия чаршаф. Едва не повърнах. Черепът му беше строшен.
– Стига толкова – каза тя.
– Да, стига толкова. Човек никога не е подготвен за някои неща в живота, а след като ги направи, се кълне това никога повече да не става. Едва ли на много хора някога в живота им се налага да идентифицират труп.
– Да говорим за друго.
– Добре. За какво ти се говори?
– Как ще докажеш, че е престъпление?
– Ще наемем експерти да огледат самолета от перката до опашката. Националният съвет по безопасност на транспорта ще прослуша радио емисиите, за да разбере какво се е случило преди катастрофата. Ще навържем фактите и ще разберем какво е станало. Ясна нощ, идеално време, опитен пилот с три хиляди часа зад гърба си, един от най-сигурните самолети в историята – просто няма логика да е иначе. Мисля, че в крайна сметка е ядосал не когото трябва.
От изток подухна ветрец, който разпиля листата и донесе хлад. Двамата се сгушиха по-близо един до друг като стари любовници, а не бяха. Нито стари, нито нови, нито настоящи. Бяха вечеряли заедно два пъти, нищо повече. Последното, от което се нуждаеше Саманта, беше сложна връзка с предизвестен срок на годност. Не беше сигурна какво иска. Джеф много често отсъстваше от Брейди и тя подозираше, че има намесено момиче. Двамата нямаха никакво бъдеще заедно. Настоящето може и да беше забавно, някоя лудория, малко развлечение, компания за студените нощи, но Саманта не смяташе да прибързва.
– Знаеш ли – каза той, – винаги съм мислел, че най-лошият ден в живота ми беше, когато леля Мати дойде в класната стая и ми съобщи, че мама е мъртва. Бях на девет години. Сега е по-лошо, много по-лошо. Като вцепенен съм, толкова вцепенен, че можеш да ме прободеш с нож и нищо няма да усетя. Иска ми се да бях с него.
– Не, не е така. Една смърт стига.
– Не мога да си представя живота без Донован. Ние на практика бяхме сираци, нали разбираш, отгледаха ни роднини в различни градове. Той винаги се грижеше за мен, винаги ми пазеше гърба. Забърквах се в много неприятности и не се страхувах нито от роднините си, нито от учителите, нито от ченгетата, нито дори от съдиите. Страхувах се от Донован, и то не във физическия смисъл на думата. Страхувах се да не го разочаровам. За последен път съм влизал в съда, когато бях на деветнайсет. Той току-що беше завършил право. Бяха ме спипали с марихуана, съвсем малко количество, което всъщност се опитвах да продам, ама те не знаеха. Съдията се отнесе снизходително – няколко месеца в окръжния затвор, но нищо сериозно. Точно преди да се изправя пред съдията, се обърнах и огледах залата. Видях брат си до леля Мати, в очите му имаше сълзи. Не го бях виждал да плаче. И аз се разплаках и обещах на съдията, че повече никога няма да ме види. Така и стана. Оттогава нямам дори глоба за превишена скорост. – Гласът му стана леко дрезгав. Джеф стисна носа си и не заплака. – Той беше моят брат, най-добрият ми приятел, моят герой, началник и довереник. Донован беше целият ми свят. Не знам какво ще правя сега.