На Саманта ѝ идеше да ревне. Просто го слушай, нареди си тя. Той има нужда да говори.
– Ще открия тези типове, Саманта, чуваш ли ме? Дори да ми струва и последния долар, който имам и който ще открадна, ще ги намеря и ще им отмъстя. Донован не се страхуваше от смъртта, аз също не се страхувам. Дано и тях да не ги е страх.
– Кой е главният ти заподозрян?
– “Крол Майнинг”, струва ми се.
– Заради документите ли?
Той се извърна и я погледна.
– Откъде знаеш за документите?
– Една събота летях с Донован до долината Хамър.
Обядвахме с Вик в Роквил. Говореха за”Крол Майнинг” и се изпуснаха.
– Учуден съм, Донован беше по-внимателен.
– “Крол Майнинг” знаят ли, че документите са били у него?
– Знаят, че документите са изчезнали, и силно подозират, че са у него. Документите са смъртоносни, отровни, просто ужасяващи.
– Виждал ли си ги?
Той дълго се колеба, преди да отговори. После въздъхна и призна:
– Виждал съм ги и знам къде са. Няма да повярваш какво съдържат. Никой няма да повярва. – Замълча за момент, сякаш това се налагаше, но и му се говореше. След като Донован ѝ имаше чак такова доверие, значи и той би могъл да ѝ се довери. Той продължи: – Има едно писмо от изпълнителен директор в Питсбърг до централата им в Лондон, в което директорът твърди, че разчистването на кашата в планината Пек ще струва осемдесет милиона долара. Сумата за обезщетения на семействата с болни от рак според колективните искове възлизала едва на десет милиона и това било горната граница към онзи момент. Исковете още не били подадени и изобщо не било сигурно, че някога ще бъдат. Затова се оказвало много по-лесно да оставят хората да пият водата и да мрат от рак, а фирмата да похарчи малко пари за споразумения, отколкото да спре течовете от утаителя.
– И къде е това писмо?
– При останалите документи. Двайсет хиляди листа в четири кашона, прибрани на сигурно място
– Някъде наблизо ли?
– Недалече от тук. Не мога да ти кажа, защото е много опасно.
– Не ми казвай. Изведнъж се оказа, че знам повече, отколкото ми се иска.
Джеф пусна ръката ѝ и стана от масата за пикник. Наведе се, взе шепа ситни камъчета и ги хвърли надолу а клисурата. Промърмори нещо неразбираемо. Хвърли втора шепа, после трета, просто така, без да се цели в нещо конкретно.
Джеф се върна до масата, застана до нея и каза:
– Има нещо, което трябва да знаеш. Най-вероятно те подслушват. Телефона ти в службата, може би има бръмбари дори в апартамента ти. Миналата седмица един тип прегледа отново нашата кантора и наистина – беше пълно с бръмбари. Просто внимавай какво говориш, защото някой слуша.
– Шегуваш се, нали?
– По някаква причина днес не съм настроение за шеги, Саманта.
– Добре, добре, но защо мен?
– Държат ни под око, особено Донован. От години предполагаше, че някой го подслушва. Вероятно точно затова е летял за Чарлстън вчера, за да се срещне с адвокатите лично. Събират се в различни хотелски стаи, за да са далече от погледите им. Негодниците са те виждали с нас. Имат колкото си искат пари, така че могат да наблюдават всеки, който пристига или си заминава, особено нов адвокат в града.
– Не знам какво да кажа. Цял следобед говорих с баща си за самолетни катастрофи.
– По кой телефон?
– И по двата – и по служебния, и по мобилния.
– Внимавай с телефона в офиса. Гледай да говориш повече по мобилния. Може дори да започнем да използваме предплатени карти.