Саманта беше будна още преди изгрев. Пиеше кафе и сърфираше из интернет. В местния вестник имаше кратък материал за катастрофата, но не съобщаваха нищо ново. Описваха Донован като адвокат, който се бори всеотдайно за правата на миньорите и на собствениците на земя. Споменаваха присъдата по делото “Тейт”, както и делото за долината Хамър срещу “Крол Майнинг” и това на семейство Райзър срещу “Лоунрок Коул” и техните адвокати. Адвокат, приятел на Донован от Западна Вирджиния, го описваше като “безстрашен закрилник на природната красота на Апалачите” и като “заклет враг на своеволията на въгледобивните компании”. Нито намек за нечестна игра. Съответните служби до една разследваха. Донован току-що беше навършил трийсет и девет години и оставяше съпруга и едно дете.
Баща ѝ се обади рано и попита за погребението. Предложи да пристигне и да бъде до нея по време на службата, но Саманта му благодари и отказа. Маршал беше прекарал по-голямата част от понеделника на телефона, за да проучи колкото се може повече подробности. Обещай да е докопал “нещо”, когато се видят след няколко дни. Щяха да обсъдят делото на Райзър, което в момента беше в застой по очевидни причини.
Правната служба приличаше на погребално бюро – вътре беше тъмно и мрачно, без никакви изгледи за приятен ден. Барб окачи венец на входа и заключи. Мати си остана у дома, както трябваше да направят и останалите. Отмениха уговорените срещи, не вдигаха телефоните. Планинската служба за правна помощ всъщност не беше отворена.
Не беше отворена и правната кантора на Донован М. Грей, на три пресечки по-надолу. Същият венец висеше и на нейната входна врата. Джеф бе вътре със секретарката и правния асистент и се мъчеше да начертае някакъв план. Тримата бяха единствените останали служители на вече мъртвата фирма.
24
Трагична смърт, известен адвокат, свободен достъп, любопитно малко градче, поредният скучен следобед – смесете всички тези съставки и ще разберете защо църквата се напълни много преди четири, когато преподобният Кондри започна службата. Произнесе многословна молитва и седна, докато хорът изпълни първия от няколко скръбни погребални химна. След това свещеникът отново се изправи за няколко цитата от Светото писание и за да сподели една-две печални и хаотични мисли. Първа думата получи Мати, която се бореше да овладее емоциите си, докато говореше за племенника си. Оказа се напълно способна да говори и да плаче едновременно и на моменти всички плачеха заедно с нея. Докато разказваше как Донован е намерил тялото на майка си, нейната сестра Роуз, гласът ѝ секна и тя замълча за миг. Преглътна измъчено и продължи храбро нататък.
Саманта седеше пет реда по-назад, до Барб и Анет. Всички стискаха кърпички и бършеха бузите си. И трите мислеха едно и също: “Хайде, Мати, можеш да го направиш. Стигни до края”. Мати обаче не бързаше. Това беше единственото сбогуване с Донован в църквата и никой не биваше да бърза.
Затвореният ковчег беше поставен под амвона и покрит с цветя. Анет прошепна, че в техния край ковчегът нерядко е отворен по време на службата и опечалените са принудени да гледат покойника, докато слушат прощалните слова за него. Озадачаваща традиция, която придаваше на мига много по-силен драматизъм, отколкото беше нужно. Анет сподели, че иска да бъде кремирана. Саманта призна, че не е разсъждавала по въпроса.
За щастие, Джуди беше достатъчно разумна, за да допусне такъв спектакъл. Двете е дъщеря ѝ седяха на първия ред, само на няколко метра от ковчега. Беше точно каквато я описваха – слаба брюнетка с тъмни очи като тези на Донован. Дъщеря им Хейли беше на шест години и се мъчеше да преодолее раздялата на родителите си. А сега беше съсипана от смъртта на баща си. Беше се вкопчила в майка си и не спираше да плаче.
Колата на Саманта беше натоварена и обърната на север. Тя отчаяно копнееше да напусне Брейди и да се втурне към къщи, към Вашингтон, където майка ѝ обещаваше да я чака със суши и бутилка хубаво шабли. Утре, в Деня на благодарността, щяха да спят до късно и да си направят дълъг обяд в афганистанския ресторант, където на празника винаги се пълнеше с американци, които или не обичаха пуешко, или искаха да избягат от семействата си.
Мати най-сетне се предаде на прилива на чувствата. Извини се и седна. Изпяха още един химн. Още няколко мисли на преподобния Кондри, почерпени от мъдростта на апостол Павел. И поредната дълга реч, този път от близък приятел от факултета по право в “Уилям и Мери”. След час плаченето бе на път да приключи и хората бяха готови да се разотиват. Преподобният благослови всички и множеството се пръсна. Повечето хора се събраха отново зад църквата и се скупчиха под погребалната шатра до гроба. Преподобният беше кратък. Думите му звучаха импровизирано, но уместно. Произнесе изразителна молитва и когато приключваше, Саманта започна бавно да се отдалечава. Обикновено всички присъстващи се изреждаха покрай опечаленото семейство и казваха по някоя утешителна дума, но Саманта не издържаше повече.