– Ужасно съжалявам. Не мога да повярвам.
Анет не прояви никакво съчувствие.
– Не се извинявай на мен. Не съм ти майка. Тук съм, защото се притеснявам за децата ти. Къде са те? – Шепнеше, но настойчиво.
– При една приятелка. Можете ли да ме отървете от затвора?
– Не се занимаваме с наказателно право, Фийби, само с гражданско. След броени минути съдът ще ти назначи друг адвокат.
Сълзите изчезнаха толкова бързо, колкото се бяха появили.
– Какво ще стане с децата ми?
– Е, ако обвиненията са близо до истината, двамата с Ранди ще прекарате няколко години в затвора, на различни места, разбира се. Имаш ли близки, които могат да се погрижат за децата?
– Не, нямам. Близките ми обърнаха гръб. Неговите всички са в затвора освен майка му, но тя е луда. Не мога да отида в затвора, разбирате ли? Трябва да се грижа за децата си. – Сълзите отново бликнаха и потекоха по бузите на Фийби. Тя се сви като ударена в корема и цялата се разтресе. – Не може да ми вземат децата – извика тя твърде силно и съдията погледна към тях.
Саманта нямаше как да не се запита: А помисли ли за децата си, докато продаваше метамфетамини? Подаде ѝ кърпичка и я потупа по рамото.
– Ще видя какво мога да направя – каза Анет.
Фийби се върна при групата с оранжеви гащеризони.
Саманта и Анет седнаха от другата страна на пътеката. Анет прошепна:
– Формално погледнато, тя вече не ни е клиентка. Спряхме да я представляваме, когато оттеглихме молбата за развод.
– Тогава защо сме тук?
– Щатът ще се опита да ѝ отнеме родителските права. Трябва да наблюдаваме процеса, но не можем да направим много.
Наблюдаваха и чакаха известно време прокурорът и съдията да обсъдят гаранцията. Анет прочете някакъв есемес и възкликна:
– Боже! ФБР претърсват кантората на Донован и Мати се нуждае от помощ. Да тръгваме.
– ФБР?
– Чувала си за тях, нали? – промърмори Анет, докато ставаше.
Тя закрачи забързано по пътеката.
На входната врата на кантората на Донован още висеше венец. Вратата беше подпряна. Вътре Доун седеше на бюрото и бършеше сълзите си. Посочи и каза:
– Ето там.
От заседателната зала зад нея се чуваха високи гласове. Мати крещеше на някого, а когато Анет и Саманта влязоха, ги посрещна въпросът:
– Кои сте вие, по дяволите?
Имаше поне четирима мъже с тъмни костюми, всички напрегнати и готови да посегнат към оръжието си. На пода бяха натрупани кашони с папки, чекмеджетата бяха отворени, масите бяха отрупани с какво ли не. Крещеше ръководителят на екипа агент Фромайър. Преди Анет да успее да отговори, той отново изръмжа:
– Кои сте вие, по дяволите?
– Адвокатки са и работят с мен – отговори Мати. Беше по джинси и суичър и видимо притеснена. – Както ви казах, аз съм леля му и съм адвокат по наследството му.
– Пак ще повторя – назначена ли сте от съда? – попита Фромайър.
– Още не. Погребахме племенника ми миналата сряда. Проявете малко приличие.
– Имам заповед за обиск, госпожо, и само това ме интересува.
– Разбирам. Няма ли поне да ни позволите да прочетем заповедта, преди да започнете да изнасяте от тук разни неща?
Фромайър грабна заповедта за обиск от масата и я натика в ръцете на Мати.
– Разполагате с пет минути, госпожо.
Агентите излязоха от стаята. Мати затвори вратата и притисна показалец до устните си. Посланието ѝ беше ясно: не казвайте нищо важно.
– Какво става тук? – попита Анет.
– Кой знае. Доун ми се обади в паника, след като тези горили нахлули. И ето ни тук. – Мати зачете заповедта за обиск. – Всички архивни материали, папки, бележки, веществени доказателства, доклади, резюмета, независимо дали са на хартия, видео, аудио, електронни, дигитални или на друг носител, свързани или по някакъв начин отнасящи се до “Крол Майнинг” и нейните филиали и… изреждат се всичките четирийсет и един ищци по делото за долината Хамър. – Отвори страницата, прегледа я, после премина на следващата.
– Е, ако вземат компютрите, ще имат достъп до всичко, независимо дали съдебната заповед го засяга или не – отбеляза Анет.
– Да, всичко, което е там – съгласи се Мати. Намигна на Анет и на Саманта и прелисти нататък. Почете още малко, после хвърли документа на масата и каза: – Това е празен чек. Могат да изнесат от кантората всичко, независимо дали е свързано с делото за долината Хамър или не.
Фромайър почука силно на вратата и отвори.
– Времето изтече, госпожи – каза той като слаб актьор и агентите отново нахлуха вътре. Бяха общо петима и ръцете ги сърбяха за неприятности. – А сега, ако обичате, махнете се и не ни пречете – подкани ги Фромайър.