Варлам Шаламов
Планинско ехо
В отчетния отдел все не можеха да подберат старши деловодител. Впоследствие, когато работата се увеличи, тази длъжност стана цял самостоятелен отдел — „група по освобождаването“. Старшият деловодител подготвяше документите за освобождаването на затворниците и беше важна личност в света, където целият живот е насочен към мига, когато арестантът получава документ, с който има право да не бъде повече арестант. Старшият деловодител трябваше да бъде затворник — това бе предвидено в икономичната щатна ведомост. Разбира се, такава вакантна длъжност можеше да се запълни и с партийно поръчение, по линията на профсъюзната организация или да бъде придуман някой демобилизиращ се армейски командир, но времената още не бяха такива. Никак не беше лесно да се намерят желаещи за служба в лагерите — независимо от „полярните“ заплати. Да работиш като волнонаемен в някой лагер все още се смяташе за позорно и в целия отчетен отдел, който се занимаваше се с личните дела на затворниците, имаше само един волнонаемен — инспекторът Паскевич, кротък алкохолик. Той се мяркаше рядко в отдела — през по-голямата част от времето пътуваше като куриер, понеже, естествено, лагерът се намираше далеч от хорските очи.
А ето че все не можеха да намерят старши деловодител. Ту ставаше ясно, че новоназначеният е свързан с криминалните и изпълнява тайнствените им поръчения. Ту се оказваше, че деловодителят освобождава срещу рушвет някакви валутни спекуланти от южните републики. Или излизаше, че е честен и твърд, но е разсеян, все нещо бърка и освобождава не когото трябва.
Голямото началство си търсеше нужния човек много енергично — все пак грешките по освобождаването се третираха като най-голямо криминално престъпление и можеха да доведат до бързото приключване на кариерата на лагерния ветеран, до „уволнение от органите на ОГПУ“, че дори до подсъдимата скамейка.
Лагерът беше същият, който преди година се наричаше 4-то отделение на Соловецките лагери, а сега беше самостоятелен, важен лагер в Северен Урал.
Липсваше му само главен деловодител.
И ето, от Соловки, от самия остров, пристигна специален конвой. Това беше нещо много рядко за Вишера. Дотук няма кой да бъде каран със специален конвой. Конски вагони — червени на цвят, вътре с нарове — или познатите на всички пътнически от съответната класа, с решетки на прозорците — а вагонът сякаш се срамуваше от решетките си. На юг в желанието си да се предпазят от крадци, хората слагат на прозорците си решетки с най-чудата форма — наподобяващи цветя, лъчи: живото въображение на южняците им подсказва тези неоскърбителни за очите на минувачите форми, ала все пак те си остават решетки. По същия начин й обикновеният пътнически вагон престава да бъде такъв заради железните воалетки, закриващи очите му.
По уралските и сибирските железници по онова време още пътуваха прочутите „столипински“ вагони — име, което затворническите вагони ще носят още десетки години, без вече отдавна да са столипински.
„Столииинският“ вагон има два малки квадратни прозореца от едната страна и няколко големи — от другата. Те са с решетки и отвън е невъзможно да се види какво става вътре дори ако човек се приближи плътно до прозореца.
Вътре вагонът е разделен на две от масивна решетка с тежка врата, всяка от половините на вагона си има свое малко прозорче.
От двете страни има помещения за конвоя. И коридорът е за него.
Специалният конвой не се придвижва със „столипински“ вагони. Единичните арестанти пътуват заедно с охраната си с обикновени влакове, настанени в някои от крайните купета — все още тези неща бяха по домашному прости, както преди революцията. Още нямаше натрупан опит.
Беше пристигнал специален конвой от „Острова“ — така наричаха тогава Соловки, просто „Острова“ — като остров Сахалин, и докара нисък възрастен човек с патерици, облечен със задължителната соловецка връхна дреха от сукно като за шинел, с шапка-ушанка от същия плат — „соловчанка“.
Човекът беше спокоен, белокос, с резки движения и беше ясно, че тепърва овладява изкуството да ходи с патерици, че съвсем наскоро е станал инвалид.
В общата барака с двуетажни нарове беше тясно и задушно въпреки широко отворените врати в двата й края. Дървеният под беше покрит със стърготини и дежурният, който седеше до входа, разглеждаше подскачащите в стърготините бълхи, осветени от газовата лампа. От време на време си наплюнчваше пръста и се залавяше да лови стремителните насекоми.
Тъкмо в тази барака бяха решили да настанят новодошлия. Дежурният нощна смяна направи неопределен жест с ръка, сочейки към тъмния миризлив ъгъл, където един връз друг спяха облечени хора и където нямаше място дори за котка, камо ли за човек.