Ноъл не можа да каже нищо повече. Ръката на непознатия го сграбчи за китката и я изви надясно и надолу, а коляното му го удари в слабините. Ноъл се преви от болка, но не изпусна пистолета. Блъсна мъжа с рамо, за да увеличи разстоянието между тях. Болката се качи от тестисите нагоре към стомаха и гърдите, вълната от удара се разнесе по ребрата и гръбначния стълб. Но въпреки всичко Холкрофт не пусна пистолета! Не биваше да допуска онзи да му го отнеме! Ноъл го стискаше, сякаш бе последната скоба на спасителна лодка. Той скочи напред, напрегнал цялата си сила, за да изтръгне пистолета от ръката на непознатия.
В уличката отекна изстрел. Мъжът пусна оръжието, отстъпи назад и се хвана за рамото. Беше ранен, олюля се, подпря се на стената и изрече задъхано:
— Ще ви спрем. Ще постигнем своето. Женева е наша!
След тези думи се обърна назад и като се подпираше на стената, изчезна в мрака. Холкрофт погледна към „Шьонбергщрасе“ и видя, че там се бяха натрупали хора. До ушите му долетя пронизително изсвирване, а към него запълзяха светлините на прожектори. Берлинската полиция бе пристигнала.
Щяха да го хванат. Не можеше да допусне това! Ами Кеслер, а Женева? Не трябваше да го задържат точно сега!
Отново си спомни думите на Хелдън.
Лъжи невъзмутимо… уверено… измисляй убедителни варианти.
Ноъл мушна автоматичния пистолет в джоба си и се отправи към „Шьонбергщрасе“, право срещу двамата униформени мъже с прожекторите.
— Аз съм американец! — извика той изплашено. — Говори ли някой английски?
Един от насъбралите се излезе напред:
— Да, аз. Какво стана?
— Минавах оттук, един мъж ме нападна — искаше да ме ограби! Не знаех, че има пистолет! Ударих го и оръжието гръмна…
Берлинчанинът преведе бързо на полицаите.
— Накъде отиде? — попита той.
— Мисля, че все още е някъде наблизо. В някой от входовете. Трябва да седна…
Немецът докосна рамото на Холкрофт.
— Елате — и го поведе през тълпата към тротоара. Единият от полицаите извика напосоки в тъмната уличка. Никой не му отговори — явно онзи бе успял да избяга. Униформеният продължи предпазливо напред.
— Благодаря ви много — каза Ноъл. — Исках само да си поема въздух и да се успокоя. Не знам дали можете да си представите какво преживях.
— Ja. Сигурно е било ужасно.
— Май го хванаха — изведнъж рече Ноъл, посочвайки назад към полицаите и тълпата.
Берлинчанинът се обърна. Ноъл слезе от бордюра на улицата и тръгна, отначало бавно; изчака няколко коли и пресече от другата страна. Тогава се затича с всички сили по оживената улица към „Курфюрстендам“.
Холкрофт седеше без шапка и палто на пейка близо до църквата „Кайзер Вилхелм“, зъзнеше в нощния хлад и си мислеше, че се бе справил добре. Беше запомнил уроците и ги бе приложил. Измисли свои варианти и едва успя да избегне капана, който бе заложил за друг.
Освен това бе отстранил от пътя си мъжа с черното яке. Онзи трябваше да търси лекар, което щеше да го забави достатъчно.
Най важното — бе разкрил заблудата, в която Манфреди, макар че не бе споменал имена, и Хелдън вярваха. Истинските врагове на Женева не бяха членовете на „Одесса“, нито на „Рахе“, а много по-информирани и опасни хора. Те бяха готови да умрат за каузата си, но не бяха фанатици.
Три сили препречваха пътя към Женева, но една от тях превъзхождаше многократно останалите. Пренебрежението, с което преследвачът му бе говорил за „Рахе“ или „Одесса“, не бе породено от завист или страх. Стана му обидно, че го бъркат с онези касапи и палячовци, защото самият той принадлежеше към организация, много по-сериозна и силна.
Холкрофт погледна часовника си. Бе стоял почти цял час на студа, слабините и главата все още го боляха. Беше изхвърлил мушамата и кепето в боклукчийската кофа на две-три пресечки оттук. Ако берлинската полиция го търсеше, лесно щяха да го разпознаят по тях.
Стори му се, че е чисто — наоколо не се виждаха нито полицаи, нито подозрителни типове. Студеният въздух не облекчи болката му, но от него главата му се проясни. Нищо не смееше да направи, докато се чувстваше зашеметен от удара. Вече можеше и трябваше да тръгва — бе почти девет часът. Време бе да се срещне с Ерих Кеслер, третата ключова личност в плана.
ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
Както и очакваше, заведението вече бе пълно, цигареният дим се бе сгъстил, високоговорителите гърмяха. Управителят го поздрави любезно, но погледът му издаде, че се чуди какво ли се е случило с американеца през изминалия час. Ноъл се почувства доста неловко от вида, в който се бе появил. Не се огледа, но предполагаше, че изглежда далеч не безупречно.