— И другите като нея. Не става дума за опасности, а за безумието, в което се е превърнал животът им. Те трябва непрекъснато да бягат и да се крият. Сякаш са престъпници.
— Често се превръщат в мишена за фанатици — съгласи се Ерих.
— Каквито са членовете на „Одесса“ и „Рахе“?
— Да. Такива организации не могат да действат в Германия — тук има силна реакция срещу тях. Затова те се насочват към страни, където са избягали разочаровани германци, като например Verwünschkinder. Целта им е да просъществуват като организация и да увеличават влиянието си, докато настъпи часът на завръщането им в Германия.
— Да се върнат ли?
Кеслер вдигна ръка.
— Да се молим това да не се случи, но такива са намеренията им. Някога „Рахе“ искаха правителството в Бон да стане дясната ръка на Коминтерна, но дори и Москва ги отхвърли. Сега те са просто терористи. „Одесса“ пък винаги са искали да възродят нацизма. Германия ги презира.
— Но те продължават преследването на деца на нацисти — каза Ноъл, — които, както Хелдън се изрази, са „прокълнати заради това, което са и това, което не са“.
— Много точно го е казала.
— Трябва да се сложи край на това. С част от парите в Женева могат да се нанесат непоправими поражения върху „Одесса“ и „Рахе“.
— Съгласен съм с вас.
— Радвам се да го чуя — отвърна Холкрофт. — Да се върнем отново на въпроса за Женева.
— Разбира се.
Ноъл му разкри целите на плана и изискванията към наследниците. Време беше да му разкаже онова, което му се бе случило.
Той започна с убийството в самолета, ужасяващите събития в Ню Йорк, претърсения апартамент, писмото от хората на Волфсшанце, позвъняването на Питър Болдуин и последвалите жестоки убийства. Разказа за полета си до Рио и мъжа с прошарените вежди — Антъни Бомънт, агент на „Одесса“, за подправените документи в имиграционния отдел в Рио и странната си среща с Морис Граф. Специално наблегна на посещението на агентите от MI5 в хотела му в Лондон и на изненадващия факт, че британското разузнаване счита Йохан фон Тиболт за убиеца Тинаму.
— Тинаму? — възкликна изумено Кеслер; лицето му пламна. За първи път бе прекъснал разказа на Ноъл.
— Да. Знаете ли нещо за него?
— Чел съм по вестниците.
— Много хора го смятат за извършител на десетки убийства.
— И британското разузнаване подозира Йохан фон Тиболт?
— Да — отвърна Ноъл. — Но мисля, че вече са разбрали грешката си. Вчера следобед се случи нещо, което опроверга хипотезата им. Ще разберете след малко.
— Продължете, моля ви.
Ноъл спомена, че се е отбил една вечер в дома на Гретхен и там е видял снимката на Антъни Бомънт. Разказа за срещата си с Хелдън и хер Оберст, за смъртта на Ричард Холкрофт, спомена накратко разговорите си с нюйоркския детектив Майлс и майка си.
Описа пътуването до Барбизон и сипаничавия в зеления фиат, който ги бе преследвал.
После стигна до лудостта в Монтрьо, където се опита да хване преследвача им в капан, от който самият той едва се измъкна жив.
— Преди малко ви казах, че британското разузнаване неоснователно подозира Тенисън — продължи Ноъл.
— Тенисън? А да, това е другото име на Фон Тиболт.
— Точно така. В MI5 бяха убедени, че Тинаму е дирижирал всичко, което се случи в Монтрьо, но някой уби човека със сипаничавото лице. А те знаеха, че той работи за Фон Тиболт. И Хелдън го потвърди.
— А пък Тинаму — намеси се Кеслер, — не би убил човек от своите.
— Естествено.
— Значи агентът ще каже на шефовете си…
— Невъзможно е — прекъсна го Ноъл. — Застреляха го в момента, когато се опитваше да спаси живота на Хелдън. Труповете ще бъдат идентифицирани и англичаните ще сглобят информацията.
— Дали ще открият, че техният агент е бил убит там?
— Няма начин да не го разберат. Имаше много полицаи. Ще открият трупа му.
— Следата няма ли да ги доведе до вас?
— Възможно е. Аз се сбих с него на площада, някой може да ме е запомнил. Но както каза и Хелдън, ние не сме преследвали никого, нас ни преследваха. Откъде накъде ще знаем защо събитията са се развили така.
— Не сте напълно убеден.
— Непосредствено преди смъртта на агента, му споменах името „Болдуин“, за да науча нещо повече. Той реагира така, сякаш се готвех да го застрелям в упор. Помоли ни с Хелдън да се свържем с друг агент на име Пейтън-Джоунс и да му кажем какво се е случило. Той трябваше да разкрие нападателите и убиеца на човека на Фон Тиболт. Най-важното, което трябваше да предадем, бе, че според него всичко имало връзка с Питър Болдуин.
— Болдуин ли? Нали казахте, че той е от MI6.
— Да, но преди време отишъл при MI5 и им предложил информация за оцелелите от Волфсшанце.