— Къде е Бомънт сега? — попита Ноъл.
— На борда на кораба си. Гретхен замина преди няколко дни и ще се срещнат в Сен Тропе, струва ми се.
„Утре тръгвам към Средиземно море. При един мъж когото мразя…“ Всички изглеждаше много по-логично сега. Не само Тенисън си бе направил погрешни изводи.
— Трябва да разберем кой е изпратил Бомънт по следите ми — каза Ноъл, спомняйки си мъжа с черното яке. Тенисън бе прав. И той като него бе стигнал до извода, че е замесен някой друг.
— И аз мисля така — съгласи се Фон Тиболт. — Ще действаме ли заедно?
Холкрофт за миг се изкуши да приеме, но знаеше, че не бива да прибързва. Между тях не биваше да остава нищо неизяснено, ако смятаха да се обединят.
— Може би — отвърна той уклончиво. — Имам още два въпроса към вас. Но очаквам на тях да ми отговорите веднага, а не след няколко дни.
— Добре.
— Убили сте някого в Рио…
Тенисън сбърчи вежди.
— Хелдън ви е казала.
— Тя разбра, че трябва да съм наясно. Според поставените от Женева условия, кандидатурите трябва да бъдат внимателно проучени, за да се избегнат всякакви изненади. Ако съществува опасност някой да ви изнудва, аз ще бъда против участието ви.
Тенисън кимна.
— Разбирам.
— Кого сте убили?
— Неправилно тълкувате мълчанието ми. Нямам никаква причина да крия от вас. Просто се чудя как можете да проверите истинността на думите ми. Не е свързано по никакъв начин с изнудване, но как да ви убедя в това?
— Започнете с името.
— Мануел Карара.
— Карара?!…
— Да. Братът и сестрата са използвали името му, защото са знаели, че аз ще направя асоциация с тях. Карара беше лидер в Камарата на депутатите и имаше репутация на един от най-влиятелните мъже в страната. Но той не защитаваше нейните интереси, а тези на Граф и „Одесса“. Убих го преди седем години и ако трябва, бих го убил отново.
Ноъл следеше изражението на лицето му.
— Кой разбра за това?
— Няколко старци. Само един от тях е още жив. Ако искате, мога да ви кажа името му. Той никога няма да ме издаде.
— Защо мислите така?
— Положението се промени. Сега вее друг вятър, както се казва. Преди да напусна Рио, аз се срещнах с тях и ги предупредих, че ако някой започне да ме преследва, ще съобщя публично онова, което знам за Карара. Така грижливо изгражданият, старателно пазен и почитан образ на консерватора-мъченик ще рухне. Консерваторите в Бразилия не биха понесли това.
— Кажете ми името.
— Да, един момент — Тенисън го написа на един лист. — Ще можете да получите потвърждение, ако му се обадите. Достатъчно е само да споменете името ми и това на Карара.
— Може би ще го направя.
— Настоявам да му се обадите — каза Тенисън. — Той ще потвърди думите ми.
Двамата стояха само на няколко стъпки един от друг.
— Някога, при злополука в лондонското метро — продължи Ноъл, — загинал един журналист от „Гардиън“. Точно този, който е подписал документите за назначаването ви. Той е провел събеседването с вас и само той можел да отговори как и защо сте заели поста си.
Погледът на Тенисън отново стана студен.
— Това беше шок, който никога няма да преодолея напълно. Какъв е въпросът ви?
— Само преди няколко дни в Ню Йорк е станала друга пътна злополука, при която също са загинали невинни хора. Мишената е бил един мой близък.
— Питам ви отново: какво целите, Холкрофт?
— Нямате ли чувството, че между двата случая има известна прилика? MI5 не знаят за катастрофата в Ню Йорк, но имат някои предположения за тази в лондонското метро. Като ги сравнявам, откривам доста обезпокоителна връзка между тях. Какво знаете за катастрофата преди пет години в Лондон?
Тенисън видимо се стегна.
— Внимавайте — изглеждаше възмутен. — Британското разузнаване е отишло твърде далеч. Какво искате от мен? Докъде ще стигнете в желанието си да ме дискредитирате?
— Стига глупости! — прекъсна го Ноъл. — Какво е станало в метрото?
— Аз също бях там! — Тенисън дръпна грубо яката на ризата си и я разкъса. Отдолу се показа белег, който започваше от шията и стигаше до гърдите му. — Нищо не знам за катастрофата в Ню Йорк, но това, което се случи на „Чаринг Крос“ преди пет години, така се е запечатало в съзнанието ми, че ще го помня до края на живота си! Този белег ми остана, за да ми напомня непрекъснато за злополуката — четиридесет и седем шева от шията до гръдния кош. Тогава, преди пет години в Лондон, имах чувството, че главата ми ще се откъсне от тялото. А този човек, за когото говорите с намеци, беше най-добрият ми приятел в Англия! Той ми помогна да измъкна семейството си от Бразилия. Ако някой го е убил нарочно, той е можел да убие и мен, защото бяхме заедно!