— Джон Тенисън се обажда — гласът звучеше напрегнато.
— Сестра ви иска да разговаря с вас — каза Холкрофт.
— Един момент — отвърна Тенисън. — Първо искам да поговоря с вас. Тя научи ли?
— Да. Явно и вие знаете.
— От вестника ми съобщиха. Дежурният редактор знаеше колко се обичахме с Гретхен. Ужасно.
— Бих искал да знам какво да ви кажа.
— И аз не можах да ви помогна, когато ми разказахте за втория си баща. Човек трябва сам да преживява такива моменти. Никой не може да му помогне. Хелдън ще ме разбере.
— Нали не вярвате на историята, която пуснаха в печата? За лодката и бурята?
— Това, че са излезли с лодка и не са се върнали, го вярвам. Но че е станало по негова вина — не. Бомънт беше отличен моряк. Можеше да усети буря от двадесет мили. Щом е излязъл с малка лодка, щеше да се върне на брега, преди времето да се развали.
— Тогава?
— Хайде, приятелю. И двамата знаем отговора. Онзи, който го е наел, той го е и убил. Възложили са му да ви проследи до Рио, но вие сте го забелязали и той е станал опасен за тях. — Тенисън направи пауза. — Сякаш са знаели, че ще отидем в Сен Тропе. Най-ужасното е, че са убили Гретхен заедно с него. Само за да не предизвикат подозрения.
— Съжалявам. Господи, чувствам се отговорен за това, което се случи.
— Нищо не сте могли да направите.
— Дали не е дошла заповед от британското разузнаване? — попита Холкрофт. — Казах на Кеслер за Бомънт. Той предложи да пусне слуха по каналите от Бон към Лондон. Може би им се е сторило прекалено, когато са научили, че агент на „Одесса“ е капитан на разузнавателен кораб.
— Да, те биха действали светкавично, но никой от шефовете им не би издал такава заповед. Англичаните биха го изтезавали, за да измъкнат информация, но не биха го убили. Тук е друго. Някой го е убил. Този някой не се е опитвал да научи нещо от Бомънт, а се е страхувал от това, което той е знаел.
Аргументът на Тенисън бе убедителен.
— Имате право. Англичаните не биха спечелили нищо, като го убият. Те биха го държали в изолация.
— Точно така. Тук има и друг фактор — морален. MI6 може и да е пълен с кариеристи, но не мисля, че биха убили, за да се измъкнат от неудобно положение. Не е в стила им. В момента обаче са склонни да направят големи жертви, за да възвърнат доброто си име. Дано се окажа прав.
— Какво искате да кажете?
— Тази вечер ще отлетя за Лондон, а на сутринта ще се свържа с Пейтън-Джоунс. Ще му предложа сделка, която ще му бъде трудно да отхвърли. Вероятно ще мога да му намеря една птица, която се придвижва бързо от едно място на друго, а цветът на перата й се слива с цвета на околната среда.
Холкрофт бе озадачен.
— Но вие казахте, че не можете да работите с тях?
— Ще говоря само с Пейтън-Джоунс и с никой друг. Ако той не ми обещае, ще се откажа.
— Мислите ли, че ще се съгласи?
— Всъщност той няма избор. Тази птица е станала същинска мания за MI.
— Да допуснем, че е така. Какво ще поискате в замяна?
— Достъп до секретна информация. Британското разузнаване има хиляди папки със секретна документация, свързана с последните години на войната и компрометираща много хора. Някъде там се крие и отговорът на нашия въпрос. Може би е отделен човек, група или организация на фанатици — не зная точно, но е там. Някой, който преди тридесет години е имал нещо общо с Финанцминистериум или с бащите ни; човек, на когото те са имали доверие и са възлагали отговорни задачи. Може да са се намесили от Лох Торидон.
— Моля?
— Лох Торидон. Това е наименованието на шпионска саботажна операция, проведена от британското разузнаване между 1941 и 1944 година. Хиляди бивши националсоциалисти били изпратени обратно в Италия и Германия, където били назначени навсякъде — във фабрики, железопътни компании и на държавни постове. Известно е, че участници в Лох Торидон са работили във Финанцминистериум… Отговорът ще дойде от архивите.
— И се надявате да го намерите сред хилядите папки? Дори да е там, търсенето му ще отнеме месеци.
— Не съвсем. Знам точно какво да търся — хора, които вероятно са имали връзка с бащите ни.
Тенисън говореше толкова бързо и уверено, че на Ноъл му бе трудно да следи мисълта му.
— Защо сте така сигурен, че информацията е там?
— Защото няма друг начин. Днес следобед вие ме убедихте в това. Човекът, който ви се е обадил в Ню Йорк и после е бил убит…
— Питър Болдуин ли?
— Да, MI6. Той е знаел за Женева. Ще проверя първо неговите материали. От тях ще започнем да разплитаме загадката.
— Намерете папката за Волфсшанце — каза Холкрофт. — „Код Волфсшанце“ може би е там!
Тенисън забави отговора си. Ноъл не разбра дали мисли върху предложението или е изненадан от него.