Тенисън седна на стола срещу него.
— Нещо се готви — започна той. — Ако източниците ми са на прав път, в което съм убеден, очаква се опит за убийство или по-точно убийства, които ще предизвикат световен скандал.
— Господи! Подготвил ли си материал за това?
— Не. Не можем да го публикуваме. Никой авторитетен вестник не би го направил.
Редакторът се наведе напред.
— Какво става, Джон?
— Идния четвъртък ще се състои икономическа конференция на високо равнище.
— Да, и то тук, в Лондон. Ще се срещнат държавните глави от Изтока и Запада.
— Това е най-същественото — Изтока и Запада. Тук ще се съберат най-влиятелните държавни мъже от Москва и Вашингтон, Пекин и Париж. — Тенисън замълча.
— И?
— Двама от тях ще бъдат убити.
— Какво?
— Двама ще бъдат убити. Без значение кои, важното е да са от различни лагери. Президентът на САЩ и държавният глава на народна република или премиер от Запада и премиерът на Съветския съюз.
— Невъзможно! Ще бъдат взети всички мерки за сигурност!
— И какво от това? Ще има тълпи от хора, автоколони, банкети. Кой може да даде абсолютна гаранция?
— Трябва да има гаранция на всяка цена!
— Не и срещу Тинаму.
— Тинаму?
— Получил е най-голямото възнаграждение, давано някога за убийство.
— Мили Боже, но от кого?
— От организация, известна под името Нахрихтендинст.
Харолд Пейтън-Джоунс гледаше втрещено Тенисън в слабоосветеното помещение, чиято мебелировка се състоеше от една-единствена маса и два стола. Мястото на срещата бе избрано от MI5 — стая в празно общежитие в източен Лондон.
— Ще ви попитам отново — рече сивокосият агент остро. — Вие очаквате да повярвам на това, което ми казвате, само защото ми давате честната си дума! Но това звучи абсурдно!
— Засега не мога да ви предложа други доказателства — отвърна Тенисън. — Всичко, което ви казах, е истина. Сега не е моментът да продължаваме борбата помежду си. Часовете имат съдбоносно значение.
— Не възнамерявам да се оставя да ме измами един опортюнистичен журналист, който може да се окаже много повече от обикновен кореспондент! Вие сте доста умен, твърде възможно е да сте и невероятен лъжец.
— За Бога, ако това е така, какво ще търся тук? Чуйте ме! За последен път ви повтарям: Тинаму е обучен от „Одесса“ по възвишенията на Рио де Жанейро. През целия си живот съм се борил с „Одесса“ — винаги можете да проверите това в досието ми. „Одесса“ ни изгони от Бразилия, лиши ни от всичко, което бяхме постигнали там. Аз искам да хвана Тинаму!
Пейтън-Джоунс изучаваше лицето на Тенисън. Двамата спореха ожесточено повече от половин час. Агентът безмилостно бе обстрелвал Тенисън с въпроси и го бе нападал с обиди. Това бе често използван метод на MI5, чрез който агентите отделяха истината от лъжата. Англичанинът явно бе останал доволен от отговорите на Тенисън и заговори по-спокойно.
— Добре, господин Тенисън. Прекратяваме борбата. Мисля, че ви дължим извинение.
— Аз също трябва да ви се извиня. Действах сам, защото обстоятелствата го налагаха. Трябваше непрекъснато да играя различни роли и ако някой ме беше видял с агент от отдела ви, щях да се проваля.
— Съжалявам, че ви викахме толкова пъти и ви задавахме куп въпроси.
— Тези моменти бяха много опасни. Тогава ми се струваше, че Тинаму ще ми се изплъзне.
— Още не сме го пипнали.
— Но сме много близо. До залавянето му остават само няколко дни. Ще успеем само ако внимателно обмислим всеки момент от срещата. Трябва да огледаме улиците, по които ще мине делегацията и залите, където се провеждат срещи, церемонии и банкети. За първи път имаме преимуществото да знаем, че той ще бъде там.
— Може ли да се разчита напълно на източника ви?
— Никога не съм бил по-сигурен. Мъжът в берлинския ресторант е бил куриер на Тинаму. Всеки, който се е свързвал с него, за да му предаде съобщение, е бил убиван. Последните му думи били: „Лондон… другата седмица… срещата… по един от двата лагера… човек с татуирана роза върху опакото на ръката… Нахрихтендинст“.
Пейтън-Джоунс кимна.
— Ще разпитаме в Берлин за самоличността на мъжа.
— Едва ли ще открият нещо. От малкото, което знаем за Нахрихтендинст, съдя, че са изпипали всеки детайл.
— Но те бяха неутрални — каза Пейтън-Джоунс. — И винаги са давали ценни сведения, без да щадят никого. Обвинителите от Нюрнберг постоянно получаваха информация от тях.
— Да приемем — отвърна Тенисън, — че те са научавали само онова, което Нахрихтендинст са искали да им съобщят. Никой не знае какво и колко са премълчали.