Англичанинът отново се съгласи и кимна:
— Възможно е. Няма как да го разберем. Въпросът е защо? Какъв може да е бил мотивът им?
— Предполагам — отговори Тенисън, — че става дума за шепа старци, които искат да довършат замисленото преди години отмъщение, преди да умрат. Третият райх имаше двама основни философски противници, които се обединиха срещу него въпреки противоречията помежду си — комунистите и демократите. Сега те се борят за влияние в света. Какво по-голямо отмъщение от това те взаимно да се обвинят в извършването на покушението? Резултатът може да е катастрофа.
— Ако приемем такова обяснение — прекъсна го Пейтън-Джоунс, — би трябвало да го отнесем към многото политически убийства през последните години.
— Как може това да се установи със сигурност? — попита Тенисън. — Британското разузнаване влизало ли е някога в пряка връзка с Нахрихтендинст?
— Да. Настоявахме да ни дават истинските си имена. Разбира се, досиетата им се пазят в сейфове. Нямаше да можем да действаме, ако източниците ни бяха анонимни.
— Има ли още някои живи от тях?
— Може би. От години името Нахрихтендинст не е споменавано. Но ще проверя, разбира се.
— Ще ми кажете ли имената им?
Агентът от MI5 се облегна на стола си.
— Това ли е едно от условията, за които споменахте, господин Тенисън?
— Да, но казах също, че няма да настоявам при тази ситуация.
— Не е нужно да настоявате. Правителства от целия свят ще ви изкажат благодарността си, ако хванем Тинаму. Имената са много по-маловажни и разполагаме ли с тях, веднага ще ви ги дадем. А другите ви условия? Може би трябваше да нося тефтер, за да си ги запиша?
— Те са само няколко — отговори Тенисън, без да обръща внимание на ироничната забележка, — и може би ще ви се сторят странни. От благодарност към онези, които ме назначиха в „Гардиън“, бих искал да помоля за петчасова преднина за съобщаването на новината на пресата.
— Имате я — обеща Пейтън-Джоунс. — Какво друго?
— Тъй като MI5 са споменавали няколко пъти, че имат подозрения относно моята самоличност, искам да получа документ от британското разузнаване, че досието ми е безупречно и че съм допринесъл за поддържането на, както е прието да се казва, „международната стабилност“.
— Няма да има нужда — отвърна англичанинът. — Хванем ли Тинаму благодарение на получената от вас информация, правителствата навсякъде по света ще ви наградят с най-високи отличия. Просто би било излишно да ви даваме такова писмо.
— Не, не е — настоя Тенисън. — Защото предпоследната ми молба е да не бъде споменато името ми.
— Да не бъде… — Пейтън-Джоунс бе изумен. — Не е в стила ви да оставате в сянка, нали?
— Моля ви, не смесвайте професионалните ми амбиции с личния ми живот. Не искам признание. Фон Тиболтови имат да погасяват дългове. Да наречем това частично разплащане.
Агентът от MI5 помълча, после каза:
— Имал съм съвсем погрешно мнение за вас. Отново ви поднасям извиненията си. Ще ви напишем писмото, разбира се.
— Има още една причина, поради която искам името ми да не се споменава. Кралският флот и френските власти приеха версията, че сестра ми и съпругът й са загинали при злополука по време на почивката си. Може и да е така, но мисля, ще се съгласите с мен, че съвпадението е доста зловещо. Имам още една сестра и с нея сме единствените наследници на Фон Тиболтови. Ако нещо й се случи, никога няма да си го простя.
— Разбирам ви.
— Искам да помогна с каквото мога. Мисля, че знам за Тинаму повече от всеки друг. От години го следя. Всяко негово убийство, всеки ход, който предприема преди или след него. Може би ще съм ви от полза. Бих искал да действам заедно с вас.
— Трябва да съм голям глупак, за да откажа. Какво е последното ви изискване?
— Ще стигнем и до него — Тенисън се изправи. — Най-важното за Тинаму е, че тактиката му почива на неочакваната промяна и блестящата импровизация. Той не следва една единствена стратегия, а десет или дванадесет добре заучени и упражнявани, които прилага в конкретни ситуации.
— Не съм сигурен, че ви разбирам.
— Ще ви обясня. Да вземем например убийството в Мадрид по време на безредиците. Спомняте ли си го?
— Разбира се. Беше стрелял от четвъртия етаж, високо над тълпите на улицата.
— Точно така. И то от една от правителствените сгради на площада, който бе определен за провеждането на демонстрация. Правителствена сграда. Това ме накара да се замисля. Какво щеше да стане, ако охраната беше по-бдителна, мерките за сигурност по-ефективни, а проверката за оръжие по-щателна? Освен това позицията му беше идеална за прицелване в обекта. Ами ако в стаята е имало хора?