— Нещо не е наред…
По протежение на „Странд“, по тротоарите от бордюра до витрините на магазините се тълпяха хора. Улицата и от двете страни бе опасана с дебели стоманени въжета, опънати между железни колове. Пред въжетата в две редици стояха полицаи с палки в ръце и се оглеждаха във всички посоки.
Повече от сто оперативни работника от британското разузнаване се бяха слели с тълпата. Много от тях бяха изоставили задачите си в други страни и бяха долетели специално за охраната на конференцията. Това бяха експертите, за които Пейтън-Джоунс бе настоявал да участват в залавянето на най-добрия професионален убиец, който можеше от петстотин метра да завърти шилинг във въздуха. Те използваха за връзка помежду си минипредаватели, настроени на свръхвисока честота, която не можеше нито да се засече, нито да се заглуши.
Атмосферата в оперативния център в „Савой“, в който в момента работеха десетки експерти, бе напрегната. Всеки метър от отсечката се наблюдаваше на екраните на компютри. Радиопредавателите също бяха свързани с компютрите и се виждаха като движещи се точки, които светваха, когато по тях се предаваше съобщение. Решителният момент наближаваше. След малко автоколоната щеше да навлезе в този участък.
— Слизам долу на улицата — каза Тенисън и извади предавателя от джоба си. — Трябва да сложа зелената стрелка на приемане, нали?
— Да, но не изпращайте съобщение, ако не е наложително — отвърна Пейтън-Джоунс. — Щом колоната стигне моста Ватерло, връзката ще става на всеки петдесет метра през интервали от пет секунди, освен ако няма нещо извънредно, разбира се. Каналът трябва да е свободен за съобщения.
Един от агентите, който наблюдаваше движението на колоната върху екрана, каза високо:
— Вече са на около сто и петдесет метра от моста, сър. Скоростта им е тринадесет километра в час.
Тенисън изтича от стаята. Настъпил бе моментът да приложи бързите ходове, които трябваше да доведат до пълното унищожаване на Нахрихтендинст и укрепването на плана на Волфсшанце.
Той излезе на улицата и погледна часовника си. След тридесет секунди мъжът с кафявия шлифер щеше да се появи на прозореца на втория етаж на Странд Палас хотел. Номерът на стаята бе 206, точно под тази, в която бяха намерили оръжие в дюшека. Това бе първият ход.
Тенисън се огледа за някой от експертите на Пейтън-Джоунс. Не му бе трудно да ги забележи — те също държаха предаватели като неговия. Той се приближи до един от тях, който се опитваше да запази позицията си пред един магазин въпреки блъсканицата. Беше един от онези, с които Тенисън бе разговарял предварително.
— Ей, вие там. Как вървят нещата?
— Моля? О, това сте вие, сър — агентът наблюдаваше хората в неговата зона и нямаше време за празни приказки.
Откъм моста Ватерло се дочу силен шум — колоната се приближаваше. Тълпата се люшна към бордюра, размахаха се флагчета. Полицаите в двете редици покрай въжетата застанаха плътно един до друг, като че ли очакваха народът да се втурне към улицата.
— Ето там! — извика Тенисън и хвана агента за лакътя. — Там горе.
— Какво? Къде?
— Онзи прозорец! Преди секунда се затвори.
Мъжът с кафявия шлифер не се виждаше ясно, но очевидно в стаята, която Тенисън бе посочил, имаше някой.
Агентът вдигна предавателя си.
— Подозрителен обект. Първи сектор, Странд Палас хотел, втори етаж, третият прозорец от южния край.
Чу се пращене и после някой каза:
— Това е точно 306-а. Охраната незабавно да провери.
Фигурата вече я нямаше на прозореца.
— Изчезна — каза бързо агентът.
Пет секунди по-късно друг глас се обади:
— Няма никой. Стаята е празна.
— Извинявайте.
— Длъжни сме да проверим всичко подозрително, сър.
Тенисън започна да си проправя път през тълпата на юг.
Отново погледна часовника си — оставаха още двадесет секунди. Той се приближи до друг мъж с предавател в ръка и извади своя, за да може онзи да го разпознае.
— Аз съм от вашия екип — каза той, надвиквайки се с шума наоколо. — Всичко наред ли е?
— Какво? — Той видя предавателя в ръката на Тенисън.
— А, да, вие бяхте на брифинга тази сутрин. Всичко е наред, сър.
— Онзи вход! — Тенисън сложи ръката си върху рамото на агента. — Отворената врата отсреща. Нали виждате стълбището над главите на тълпата. Погледнете към входа.
— Какво има? Мъжът на стълбите ли? Онзи, който тича?
— Да. Същият е.
— Кой? Какво искате да кажете?