— Войници? От Verwünschte Kinder, които той защитава ли?
— Не. Повечето от тях са заредени с идеализъм, но редиците им са немощни. Фалкенхайм им помага, но ги държи настрана от Нахрихтендинст.
— Тогава кои са войниците му?
— Те са евреи.
— Евреи!
Французинът кимна.
— Предполагаме, че ги викат за изпълнението на конкретни задачи. Те не са част от някаква организация или структура. Общото между тях е не само това, че са евреи, но и че идват от едно и също място в Израел.
— Кое е то?
— Кибуцът Хар Ша’Алав. В Негев.
— Хар Ша’Алав?… Господи, съвършено — каза Тенисън с хладно уважение към чуждия професионализъм. — Хар Ша’Алав. Кибуцът в Израел, в който, за да живееш, трябва да отговаряш само на едно условие — да си единственият оцелял член на загинало в лагерите семейство.
— Точно така — отговори французинът. — В кибуца живеят повече от двеста мъже — да, те вече са мъже, от които могат да се набират войници.
Тенисън се загледа навън.
— „Убий ме и друг ще заеме мястото ми. Убий и него, ще дойде трети“. Представям си една невидима армия, която е готова да приеме колективна смъртна присъда. Причината за жертвоготовността им е разбираема, но това не е армия, а войници, които изпълняват определено поръчение. — Тенисън се обърна към шофьора. — Сигурен ли си в информацията си?
— Да. Първата следа получихме от двамата убити в Монтрьо. Лабораториите направиха изследвания на дрехите, подметките, сплавите в зъбите и особено белезите от операциите им. И двамата бяха ранявани, в рамото на единия дори имаше парченца от куршум. От анализа им установихме, че е участвал в сражението при Йом Кипур. Други разкрития ни помогнаха да стесним границите на района до северозападен Негев и така открихме кибуца. Останалото беше лесно.
— Изпратихте човек в Хар Ша’Алав?
Французинът отново кимна.
— Да, изпратихме един от нашите хора. Докладът му е тук. В Хар Ша’Алав не се говори открито за тези неща, но е ясно какво става. Изпращат им съобщение и се избират няколко човека, които получават указания.
— Потенциални самоубийци, чиято единствена цел е унищожаването на всичко, белязано с пречупен кръст.
— Точно така. Разкритията ни се потвърждават от факта, че Фалкенхайм е пътувал до Израел преди три месеца. Компютрите ни засякоха името му.
— Преди три месеца… тогава Манфреди за пръв път се е свързал с Холкрофт, за да му определи среща в Женева. Така че Фалкенхайм не само е знаел за Волфсшанце, но е имал време и да изготви план за действие. Той е събрал и подготвил армията си предварително. Време е да се срещнем с него в истинските си роли като синове на Райха. Единият верен, другият предател.
— На кого ще припишем убийството му?
— На „Одесса“, разбира се. Организирай удар срещу Хар Ша’Алав. Избийте лидерите, но всичко да бъде внимателно подготвено. Хвърлете вината върху терористите от „Рахе“. Хайде, тръгвай.
В следващата сцена мъжът, който върви по виещия се прашен път, няма да бъде наричан Джон Тенисън. Той ще се казва Йохан фон Тиболт, каквото е истинското му име, синът на Вилхелм, лидерът на новия Райх.
Къщичката вече се виждаше, което означаваше, че смъртта на предателя наближава. Фон Тиболт се извърна и погледна назад към хълма. Мъжът от Сюрте му махна. Той щеше да остане на мястото си, за да блокира пътя, докато бъде изпълнена задачата. Фон Тиболт спря на около десетина метра от каменната пътека, която водеше към къщичката. Скрит от листата на дърветата, той извади пистолета от кобура и го сложи в джоба на палтото си. Наведе се ниско, мина покрай вратата и се изправи, за да погледне през единствения прозорец на предната стена на къщата.
Въпреки че утринното слънце се бе показало, в мрачната стая светеше настолна лампа. До нея в инвалидната си количка с гръб към прозореца седеше Клаус Фалкенхайм.
Фон Тиболт се върна при вратата безшумно и за миг се поколеба дали да я разбие, както несъмнено би постъпил убиец от „Одесса“. Отказа се да го прави. Хер Оберст бе стар и болен, но не беше глупак. Някъде в себе си или в количката си сигурно криеше оръжие. Ако чуе някой да разбива вратата му, той веднага ще го насочи към нея.
Йохан се усмихна. Нямаше нищо лошо в това малко да си поиграе с него. На сцената щеше да се появи още един съвършен актьор. Кого ли публиката щеше да аплодира най-бурно? Отговорът бе прост: онзи, който ще дочака падането на завесата след последното действие. Това нямаше да бъде Клаус Фалкенхайм.
Той почука на вратата.
— Майн хер, простете, че ви безпокоя. Йохан фон Тиболт е. Дойдох с кола, но тя не можа да изкачи баира.