Някакъв мъж бе позвънил посред нощ в апартамента й в Бедфърд Хилс. Той се представи с името „Манфреди“ и тя му отвори, мислейки, че й носи вест от сина й. Мъжът бе евреин от някакво място Хар Ша’Алав и бе дошъл да я убие. После щял да убие и сина й. Не бивало да се допуска призракът на Волфсшанце — на фалшивата Волфсшанце, да премине от Женева в Цюрих.
Алтийн се бе разгневила. Знаеше ли с кого говори този човек? Знаеше ли какво и с каква цел бе направила тя?
Мъжът знаеше за Женева и Цюрих… и срещата в Лисабон преди тридесет години, и това му бе достатъчно, за да изпитва към нея отвращение, каквото щяха да изпитват всички като него, когато научат за престъпленията й.
Алтийн бе видяла болката и гнева в тъмните очи, вперени застрашително в нея като две черни дула. Тя го помоли отчаяно да й каже онова, което знаеше.
Той й отговори, че скоро огромни суми щели да бъдат изпратени на една организация с членове, пръснати по целия свят. За ръководителите й това щял да бъде сигналът, чакан цели тридесет години.
Убийци и подпалвачи щели да създават безредици и хаос по улиците; положението щяло да свари правителствата напълно неподготвени и безпомощни да се справят. Хората във всички страни щели да се молят за стабилност и ред. Тогава властни мъже и жени, разполагащи с баснословни суми, щели да завладеят върха. Само след месеци те щели да държат целия свят в ръцете си.
Те били навсякъде, във всички страни. И чакали сигнала от Женева.
Кои са те?
Sonnenkinder. Децата на фанатици, достигнали до всички краища на земята със самолет, кораб и подводница. Онези, които ги бяха изпратили, виждаха, че каузата им умира и се надяваха наследниците им да й вдъхнат живот някой ден.
Те бяха навсякъде. Срещу тях не можеха да се борят обикновени хора при установения ред и съществуващата структура на властта. Защото твърде често Sonnenkinder контролираха самата власт. Но евреите от Хар Ша’Алав се различаваха от обикновените хора и методите им на борба бяха други. Те съзнаваха, че за да спрат фалшивата Волфсшанце, трябва да се борят с тях безмилостно, но тайно, без да им позволяват да разберат къде се намират или какъв е следващият им ход. А първата им задача бе да спрат разпределянето на огромната сума сред Sonnenkinder.
— Разобличете ги веднага!
— Кого! Къде? Как се казват? Как да се намерят доказателства? Кой може да каже, че този генерал, адмирал, началник на полицията, президент на корпорация, съдия, сенатор, конгресмен или губернатор е Sonnenkinder? Толкова кандидати за различни постове повтарят клишета, които завоалирано разпалват омразата, а тълпата не ги подозира в нищо. Вместо това тя ги приветства с флагчета и носи значки с ликовете им.
Те са навсякъде. Нацистът е до нас, макар да не можем да го разпознаем под маската на почтеност и облечен в безупречно изгладен костюм.
Евреинът от Хар Ша’Алав продължи да й обяснява разпалено:
— Дори вие, старицата и вашият син, сте инструменти в ръцете на новия Райх; дори и вие не можете да ги разпознаете.
— Не зная нищо. Кълна се в живота си, че не зная. Не съм това, за което ме мислите. Убийте ме, за Бога, убийте ме. Сега! Излейте отмъщението си върху мен. Аз го заслужавам напълно, ако казвате истината, но ви умолявам, свържете се със сина ми. Намерете го и му обяснете. Спрете го! Не го убивайте и не го заклеймявайте. Той не знае нищо. Спасете живота му! Отнемете моя, но спасете неговия!
Тогава евреинът от Хар Ша’Алав й каза:
— Ричард Холкрофт бе убит. Катастрофата, при която загина, не беше случайна.
Алтийн едва не припадна, но съумя да се овладее. Тя не си позволи да изпадне в така желаната, макар и моментна забрава.
— Боже мой…
— Волфсшанце го уби. Фалшивата Волфсшанце. Използваха начин, сигурен колкото газовите камери в Аушвиц някога.
— Каква Волфсшанце? Защо я наричате така?
— Сама трябва да научите. Пак ще поговорим. Ако сте ме излъгали, ще ви убия. Синът ви ще живее, докато някъде някой не издаде смъртната му присъда, но на челото му ще бъде изписан пречупен кръст.
— Свържете се с него. Кажете му.
Мъжът от Хар Ша’Алав си тръгна. Алтийн седна на един стол до прозореца и се загледа в покритите от сняг нощни улици. Мислеше за Ричард, нейният любим, който се ожени за нея и я спаси заедно с детето й… Какво бе направила тя?
Но сега вече знаеше какво трябва да направи.
Самолетът се разтърси при допира на колелата до пистата, спомените й се разпръснаха и мисълта й се върна към настоящето. Вече бе в Лисабон.
Тя се бе облегнала на парапета на стария кораб, който пореше водите на река Тагуш и се носеше към залива. В лявата си ръка държеше дантелена кърпичка, която се развяваше от вятъра.