В полунощ Ноъл вече бе стигнал до Шатийон сюр Сен, откъдето изненада с обаждането си Елис в Лондон.
— Какво ще направиш? — попита Елис.
— Нали ме чу, Уили. Ще ти дам петстотин долара и ще платя разноските ти за еднодневен или може би двудневен престой в Женева. Единственото, което искам, е да посрещнеш майка ми и да я отведеш със себе си в Лондон.
— Не ставам за бавачка. А и от това, което си ми казвал за майка си, ми се струва, че тя е последният човек, който се нуждае от придружител по време на пътуване.
— Но сега се нуждае. Някой я преследва, ще ти обясня, когато се видим в Женева. Какво ще кажеш, Уили? Ще го направиш ли?
— Разбира се. Но си задръж петстотинте долара. Сигурен съм, че с майка ти ще си допаднем много. Виж, може да поемеш разноските. Знаеш, че обичам да пътувам удобно.
— Докато сме още на тема пътуване, искам да те помоля да го даваш по-спокойно. Обади се в хотел „Д’Акор“ в Женева и направи резервация за преди обяд. Първият самолет пристига там в девет и половина.
— Ще покажа най-изисканото си поведение, което ще подхожда на куфарите „Луи Вюитон“. Може би и една скромна титла…
— Уили!
— Познавам швейцарците по-добре от теб. Те обожават титлите. Червиви са с пари и са готови да направят всичко за тях.
— Ще ти позвъня около десет — десет и половина. Ще използвам стаята ти, докато се уверя, че всичко е наред.
— Може, ако си доплатиш — отвърна Уили Елис. — Ще се видим в Женева.
Холкрофт се бе обадил на Уили, защото не можа да се сети за друг, който няма да задава въпроси. Елис не беше такъв глупак, за какъвто се представяше. А може би нямаше да е много лесно Алтийн да бъде изведена от Швейцария.
Тя не биваше да остава там. Враговете на плана бяха убили съпруга й, щяха да убият и нея. Съвсем скоро в Женева предстоеше да се реши всичко. След два-три дни наследниците щяха да се съберат, за да подпишат документите, и след това парите да бъдат прехвърлени в Цюрих. Враговете на плана щяха да направят всичко възможно да провалят срещата в Женева. Майка му не можеше да остане там. Щяха да се случат страшни неща в Женева, той го усещаше.
Караше на юг и с падането на нощта вече бе в Дижон. Градът спеше и докато Ноъл се движеше по тъмните улички, си помисли, че и той трябва да поспи, за да е отпочинал и бодър на другия ден. Умът му трябваше да е по-бистър откогато и да било. Продължи по някакъв междуградски път, свърна в някаква отбивка и спря. Изпуши една цигара, изгаси я в пепелника, качи краката си на съседната седалка, постла шлифера си на таблото и легна върху него.
След няколко часа щеше да стигне границата и да навлезе в Швейцария сутринта още с първия поток коли. Щом се озове на швейцарска територия… Мислите му станаха неясни и той сякаш почувства как го обгръща някаква мъгла. Започна да диша дълбоко и равномерно. И тогава се появи лицето — ъгловато, издаващо сила — лице, което не бе виждал, а му се струваше познато.
Това бе образът на Хайнрих Клаузен, който го викаше и го подканяше да бърза. Скоро мъките щяха да свършат и злото да бъде поправено.
После заспа.
Ерих Кеслер гледаше как по-младият му брат Ханс показва лекарската си чанта на служител от охраната в самолета. От Олимпийските игри през седемдесет и втора, когато у палестинците бяха намерени разглобени пушки и картечници, охраната на мюнхенското летище бе утроила бдителността си.
Напразно се стараят, помисли си Ерих. Палестинското оръжие бе внесено в Мюнхен от Волфсшанце. Тяхната Волфсшанце.
Ханс подхвърли някаква шега и двамата със служителя се засмяха. Но в Женева нямаше да се водят шеговити разговори с охраната, помисли си Ерих, защото нямаше да минават през никакви проверки нито в самолета, нито на митницата. Лично първият заместник-управител на кантон Женева щеше да се разпореди за това. Един от най-известните мюнхенски лекари, специалист по вътрешни болести, пристигаше в Женева и той щеше да го посрещне като личен гост.
Но Ханс беше много повече, помисли си Ерих, докато брат му се приближаваше към вратата до него. Той бе среден на ръст, набит и имаше невероятно силно излъчване. Играеше превъзходно футбол и бе капитан на местния отбор, а след мачовете превързваше играчите от противниковия отбор, които бе контузил.
Странно, каза си Ерих, но на Ханс му подхождаше много повече да бъде по-възрастният и по-опитен брат. Ако разликата в годините бе в негова полза, той щеше да работи заедно с Йохан фон Тиболт, а Ерих, кроткият учен, щеше да изпълнява второстепенна роля. Веднъж, в момент на неувереност в собствените си възможности, той бе споделил това с Йохан.