Но Фон Тиболт не искаше и да чуе подобно нещо. На него му бе нужен истински интелектуалец, човек рационален във всяко едно отношение и непозволяващ емоциите и моментните настроения да определят поведението му. Не бе ли доказвал кроткият учен, че отговаря на тези изисквания в онези редки, но изключително важни моменти, когато бе изразявал резервираност към решенията на Тинаму и трезвите му оценки бяха предизвиквали промяна в стратегията?
Това само донякъде бе причината. Имаше нещо друго, което Йохан не искаше да признае — Ханс бе почти толкова талантлив, колкото и Фон Тиболт. Ако се стигнеше до сблъсък помежду им, Йохан може би нямаше да го понесе.
Поне така мислеше кроткият рационален интелектуалец.
— Всичко е наред — рече Ханс, щом минаха през портала и се отправиха към самолета. — Може да се каже, че американецът е вече мъртъв и никоя лаборатория няма да е в състояние да открие причината.
Хелдън слезе от влака на Нюшател. Тя поспря за миг, за да привикне със светлината, която сякаш извираше над покрива на гарата и я заслепяваше. Знаеше, че трябва да се слее с пътниците, слезли от влака, но имаше нужда от миг неподвижност, за да си поеме дъх. Цели три часа бе пътувала в тъмния товарен вагон, сгушена зад някакви сандъци с машинни части. Бе се качила на гара „Безансон“, където вратата се отвори автоматично за една минута. Точно в един без пет вратата отново се отвори и така тя пристигна в Нюшател, без никой да я забележи. Краката я боляха, усещаше пулса в слепоочията си, но бе успяла. Пътуването дотук й бе струвало доста пари.
Въздухът спасително изпълни дробовете й. Тя вдигна куфарите и тръгна към гарата. Селото Пре дю Лак се намираше на западния бряг на езерото и бе на не повече от тридесет километра в южна посока. Един таксиметров шофьор се съгласи да я закара дотам.
Колата подскачаше по неравния и изпълнен със завои път, но на Хелдън й се струваше, че се носи плавно и спокойно. Гледаше през прозореца сините води на езерото и заоблените очертания на хълмовете зад тях. Красивата гледка я освободи от напрежението и й даде възможност да обмисли положението спокойно. Какво е имал предвид хер Оберст, когато е направил така, че да е близо до нея, защото я е мислел за един от враговете си? Част от врага, който от тридесет години искал да срещне лице в лице. За какъв враг ставаше дума? И защо бе избрал точно нея?
Какво бе направила тя? Или какво не бе успяла? Дали не се повтаряше отново старото обвинение? Прокълната за неща, за които няма никаква вина? Кога за Бога това щеше да спре?
Хер Оберст е знаел, че ще умре. Смъртта го бе сварила така подготвен, сякаш я бе поканил. Старецът бе оставил на Хелдън достатъчно пари, за да пристигне благополучно в Швейцария, където трябваше да се срещне с Вернер Герхарт. Кой беше той? Какво общо имаше с Клаус Фалкенхайм? Защо точно с него трябваше да се види след смъртта на хер Оберст?
Монетата на Волфсшанце има две страни.
Шофьорът прекъсна мислите й.
— Долу до самия бряг има малък хотел. Не предлага кой знае какви удобства…
— Няма значение.
Стаята й бе с изглед към езерото. Всичко бе толкова спокойно, че на Хелдън й се прииска да седне до прозореца и да не мисли за нищо друго, освен за Ноъл, защото само когато си мислеше за него, се чувстваше… добре. Но трябваше да открие Вернер Герхарт. В телефонния указател на Пре дю Лак такова име не фигурираше. Кой знае откога в него не бяха внасяни никакви промени. Но селото не бе голямо и тя щеше да попита портиера за него между другото. Може би той го познаваше.
Оказа се, че го познава, но думите му я обезсърчиха.
— Лудият Герхарт ли? — попита пълният мъж, седнал в плетен стол зад плота на рецепцията. — Поздрави от старите приятели ли му носите? По-добре да му бяхте донесли някакъв лек, който да излекува превъртялата му глава. Няма да разбере и думица от това, което ще му кажете.
— Не знаех, че е така — отвърна Хелдън. Почувства се отчаяна.
— Идете и ще се уверите. Следобедът още не е напреднал, грее слънце, но е прохладно — по това време е на площада, храни гълъбите и им пее. Те цапат дрехите му, но той въобще не забелязва.
Видя го на площада, седнал върху каменния бордюр на кръглия фонтан. Минувачите го гледаха по-скоро с погнуса, отколкото състрадателно, но той сякаш въобще не ги забелязваше. Дрехите му бяха избелели, а палтото — дрипаво и нацвъкано от гълъбите. Изглеждаше стар и болен като хер Оберст, но бе по-нисък и по-пълен от него. Кожата му бе бледа и изпъстрена с мрежа от червени венички. Носеше очила с дебела метална рамка. Ръцете му трепереха. Бъркаше в един книжен плик и хвърляше трохи около себе си. Гълъбите се събираха да ги кълват и пригласяха с гукането си на напевните думи, които старецът редеше с писклив глас.