Телефонът иззвъня, но в първия миг никой не реагира. Фон Тиболт вдигна слушалката.
— Да?
Той гледаше втренчено в стената и слушаше, без да пророни думи. Накрая каза:
— Използвайте паролата, която ви дадох. Убийте ги — и затвори.
— Какво има? — попита лекарят.
Без да сваля ръката си от слушалката, Фон Тиболт отговори с равен глас:
— Беше ми хрумнало, че може би… без, разбира се, да съм сигурен… но реших да изпратя човек в Нюшател. За да наблюдава някого. Въпросната личност се е срещнала с някого. Но вече няма значение — скоро и двамата ще бъдат мъртви. Моята красива сестра и предателят Вернер Герхарт.
Не е възможно, мислеше си Холкрофт, докато слушаше обяснението на Уили Елис по телефона. Беше му се обадил в „Д’Акор“ от телефонна кабина на оживения женевски „Плас Ньов“, напълно убеден, че декораторът вече се е видял с Алтийн. Но не беше така — нея я нямало там. И все пак майка му бе казала, че ще отседне в хотел „Д’Акор“. И че ще го чака там.
— Ти описа ли я? Американка, около седемдесетте, твърде висока за жена?
— Естествено. Повторих всичко, което ми каза преди половин час. Никой от гостите на хотела не се казва Холкрофт и сред тях няма жена, която да отговаря на описанието. И въобще няма никакви американци.
— Ама че работа — Ноъл се опита да се съсредоточи. Тенисън и братята Кеслер щяха да дойдат чак вечерта и той нямаше към кого да се обърне. Дали майка му не правеше същото като него? Възможно бе и тя да се опитва да се свърже с него отвън, очаквайки той да е в хотела. — Уили, обади се на рецепцията, остави името ми, кажи им, че току-що съм ти позвънил, за да проверя дали има съобщения за мен.
— Мисля, че не са ти ясни правилата за поведение в Женева — отвърна Уили. — Съобщение за дадено лице никога няма да бъде предадено на трети непознат и в „Д’Акор“ няма да направят изключение. Честно казано, когато попитах за майка ти, служителят ме изгледа доста странно. Едва ме остави да се доизкажа, проклетникът, въпреки моя „Луи Вюитон“.
— Нищо, опитай отново.
— Мисля, че има по-добър начин. Ако аз… — Уили замълча. Ноъл дочу слабо потропване от другата страна на линията. — Чакай малко — някой чука на вратата. Ще ида да видя кой е и веднага се връщам.
Холкрофт долови шум от отваряне на врата, гласове — неясни гласове, които питаха, Уили отговаряше нещо, а след това се чуха стъпки. Той зачака приятеля си да се върне на телефона.
Стори му се, че някой се изкашля. Не, звукът беше по-различен. Дали това не бе сподавен вик? Като че ли някой се бе опитал да извика.
— Уили?
Тишина. После отново шум от стъпки.
— Уили? — Ноъл почувства как кръвта се смразява в жилите му! Болката в стомаха му се върна и той си спомни думите. Съвсем същите думи!
…Някой чука на вратата. Ще ида да видя кой е и веднага се връщам…
Изречени от друг англичанин. На четири хиляди мили оттук, в Ню Йорк. А в прозореца на отсрещната сграда бе запалена кибритена клечка.
Питър Болдуин.
— Уили! Уили, обади се! Уили!
Чу се прещракване. Връзката прекъсна.
О, Боже! Какво бе направил? Уили!
По челото му избиха капчици ледена пот; ръцете му се разтрепериха.
Трябва да отиде в „Д’Акор“! Веднага трябва да отиде там, да открие Уили и да му помогне. О, Боже! Само ако можеше да изчезне болката, която като с чук блъскаше слепоочията му!
Той изхвърча от телефонната кабина и се затича към колата си. Запали двигателя, без да съзнава къде е и накъде отива. Да, към хотел „Д’Акор“! На Рю де Гранж, близо до „Пюи Сен Пиер“. На тази улица къщите бяха все стари, солидни. „Д’Акор“ беше най-голямата сграда там. На хълма… кой хълм? Нямаше никаква представа как да го намери!
Той пое припряно и малко по-надолу, на светофара, спря. През прозореца изкрещя на жената в спрялата до него кола: