— Но той трябва да бъде разубеден — каза Хелдън. — Той е силен човек с будна съвест. Как са могли да му внушат всичко това?
— Как си внушава всеки, че каузата му е справедлива? — попита старецът риторично. — Като вижда хора, които отчаяно се опитват да го спрат. Прочетете рапортите от Рио. Срещата на Холкрофт с Морис Граф, обвиненията, които е подал в посолството. Всичко това е било театър — никой не се е опитвал да го убие в Рио, но Граф е искал да го накара да мисли така.
— Той е от „Одесса“.
— Никога не е бил неин член. Той е един от лидерите на фалшивата Волфсшанце … вече единствената. Трябваше да кажа „беше“, защото не е жив.
— Какво?
— Бил е застрелян вчера и убиецът му е оставил бележка, че е отмъстил от името на португалски евреи. Работа на брат ви, разбира се. Граф беше твърде стар и своенравен. А и беше изпълнил задачата си.
Хелдън остави чашата си на пода. Трябваше да попита стареца още нещо.
— Хер Герхарт, защо през цялото това време не изобличихте плана в Женева?
— Защото Женева е само половината от истината. Ако я бяхме издали, щяха да ни убият, но това не е важно. Важното е, че не знаем останалото.
— Останалото?
— Да, другата половина. Кои са Sonnenkinder? Как се казват те? Къде са? Преди тридесет години е бил изготвен главен списък, който сега сигурно е у брат ви. Той е огромен — вероятно стотици страници, и е скрит някъде. Фон Тиболт би изгорял жив, но не би казал къде. Сигурно има и друг списък! По-кратък, само няколко страници може би. Той или го носи със себе си, или го държи някъде наблизо. В него са имената на онези, които трябва да получат средствата, верните функционери на Волфсшанце. Този списък трябва да бъде намерен. Кажете на войниците на Хар Ша’Алав да се заемат с откриването му. Да се спрат парите и да се намери списъкът — това е единствената ни надежда.
— Ще им предам — обеща Хелдън. — Те ще намерят списъка. — Тя погледна замислено встрани. — Волфсшанце. Дори и писмото, написано до Ноъл Холкрофт преди повече от тридесет години, с което го молят и заплашват, е било част от всичко това.
— Те са го молили и заплашвали от името на орлите, но самите те не са били от тях, а от другите, от животните.
— Нямало е как да разбере.
— Не, нямало е. Името Волфсшанце внушава страхопочитание и е символ на смелост. И той е свързал писмото с тази Волфсшанце, защото не е знаел, че съществува друга. Никой друг не е знаел. Освен един човек.
— Хер Оберст?
— Да, Фалкенхайм.
— Как е избягал той навремето?
— Благодарение на щастлива случайност — съвпадение на имена. — Герхарт отиде до камината и разбърка дървата с ръжена. — Сред великите мъже на Волфсшанце е бил и командирът на белгийския сектор Александър фон Фалкенхаузен. Фалкенхаузен — Фалкенхайм. Клаус Фалкенхайм напуснал Източна Прусия и тръгнал към Берлин, за да се срещне с някого. Когато опитът за покушение се провалил, Фалкенхаузен успял да се свърже с него с радиопредавател и да му съобщи за опасността. Той молел Клаус да стои настрана. Щял да се остави да го хванат и така никой нямало да постави под съмнение лоялността му към Хитлер. Клаус първо се противопоставил, но после се съгласил. Трябвало някой да оцелее, за да продължи делото.
— Къде е майката на Ноъл? — попита Хелдън. — Какво знае тя?
— Вече знае всичко. Да се надяваме, че не е позволила на страха да я завладее. Изгубихме я в Мексико, но смятаме, че е тръгнала към сина си в Женева. Няма да успее. В момента, в който я забележат, ще я убият.
— Трябва да я намерим.
— Но не и за сметка на други, по-важни неща — отвърна старецът. — Не забравяйте, че сега съществува само една Волфсшанце. Единственото, което има значение, е да я обезглавим. — Герхарт остави ръжена. — Още тази вечер ще се срещнете с доктор Литвак. Къщата му е на два километра от клиниката, на един хълм. Доста е висок и предавателят работи там отлично. Ще ви дам…
В стаята се чу остро пиукане. То отекна толкова силно, че Хелдън скочи на крака. Герхарт се отдръпна от камината и погледна през тясното прозорче на лявата стена. Стори й се, че той само разглежда стъклата, защото те бяха твърде високо за неговия ръст.
— Имам нощно огледало, което различава образите в мрака — обясни й той, взирайки се напрегнато. — Мъж е. Виждам го добре, но не го познавам. — Отиде до бюрото, извади пистолет и го подаде на Хелдън.
— Какво да правя? — попита тя.
— Скрийте го под полата си.
Хелдън седна на едно кресло до вратата и сложи оръжието под полата си.
— Не. Този човек пристигна вчера. Видях го на площада. Трябва да е от нашите, но може и да не е. Не зная.
Хелдън чу стъпките пред вратата. За миг стана тихо, после се почука с бързи удари.