— Хер Герхарт?
Старецът отвърна с пискливия напевен глас, с който говореше на гълъбите на площада:
— Боже мой, кой е? Много е късно. Тъкмо си казвах молитвите.
— Нося ви вести от Хар Ша’Алав.
Старецът с облекчение кимна към Хелдън и дръпна резето.
— От нашите е. Никой друг не знае за Хар Ша’Алав.
Вратата се отвори. За миг Хелдън замръзна, после се хвърли на пода. Новодошлият държеше пушка с дълга цев; изстрелът й бе оглушителен. Герхарт загуби равновесие и се олюля назад, надупченото му окървавено тяло застина във въздуха миг преди да рухне върху бюрото.
Хелдън се сви зад коженото кресло и извади пистолета.
Друг, също толкова силен изстрел разби кожената облегалка на креслото. После още един. Тя почувства леденостудена болка в крака. От раната бликна кръв. Тогава насочи пистолета и натисна спусъка няколко пъти, като ту се целеше в едрата фигура пред вратата, ту стреляше напосоки…
Мъжът извика. В паниката си тя се блъсна в стената като хваната мушица, на която всеки момент ще отнемат нищожния живот. Сълзи се стичаха по бузите й. Тя вдигна отново пистолета и продължи да дърпа спусъка, докато гърмежите спряха и започна да се чува само ужасяващият звук от щракането. Тя изпищя — куршумите й бяха свършили. Молеше се само смъртта да настъпи бързо.
После чу собствените си писъци. Чу ги, сякаш се носеше в небето над хаоса и дима.
Очите й лютяха, не виждаше нищо. Не можеше да проумее как оцеля.
До ушите й достигна тих шепот.
— Детето ми…
Това бе Герхарт. Хлипайки, тя се опря с ръка о стената и се отблъсна от нея. Запълзя по посока на звука, като влачеше ранения си крак. Димът бе започнал да се разсейва. Тя видя тялото на убиеца, проснато по гръб, по гърлото и челото му се виждаха малки черни кръгчета. Беше мъртъв.
Герхарт умираше. Тя допълзя до него, допря лицето си до неговото и сълзите й закапаха по страните му.
— Дете мое… иди при Литвак. Свържете се с Хар Ша’Алав. Стой настрана от Женева.
— Да стоя настрана?
— Да, те знаят, че си идвала при мен. Волфсшанце са те забелязали… Само ти оставаш, Нахрих…
— Какво?
— Ти си… Нахрихтендинст.
Главата на Герхарт се отпусна назад. Беше мъртъв.
ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
Рижавият пилот закрачи бързо надолу по Рю де Гранж към паркиралата кола, от която Алтийн разтревожено следеше приближаването му. Защо не водеше сина й? И защо така бързаше?
Той се качи, седна зад волана и мъчително си пое въздух.
— В „Д’Акор“ цари пълна суматоха, госпожо. Убит е човек.
— Ноъл? Да не би да е синът ми? — попита Алтийн ужасена.
— Не. Някакъв англичанин.
— Как се казва?
— Елис. Уилям Елис.
— Мили Боже! — Алтийн стисна здраво чантичката си. — Ноъл имаше приятел в Лондон на име Елис. Често го споменаваше. Трябва да видя сина си!
— В хотела не можете да стъпите, госпожо, след като синът ви има нещо общо с англичанина. Пълно е с полицаи, а вас също ви търсят.
— Откарайте ме до телефон.
— Аз ще се обадя. Но това може би ще е последното нещо, което ще направя за вас. Нямам никакво желание да се забърквам в убийство — това не влизаше в уговорката ни.
Той потегли и чак след около петнайсет минути се успокои, че никой не ги преследва.
— Защо се страхувате толкова? — попита Алтийн. — Никой не ме видя, а вие не сте споменали нито моето име, нито на Ноъл.
— Не заради вас, госпожо, а заради себе си. Не държа особено да се сближавам с женевската полиция. От време на време попадам на служителите й, но не се погаждам много с тях.
Навлязоха в един квартал откъм езерото, а пилотът се оглеждаше за уличен телефон, който да не бие много на очи. Видя един, спря до бордюра, изскочи от колата и изтича до кабината. Алтийн го гледаше как говори. После той се върна бавно и седна зад волана, без да продума.
— Какво стана за Бога?
— Това не ми харесва — процеди той. — Те очакваха да се обадите.
— Естествено. Синът ми ги е предупредил.
— Но не се обадихте вие, а аз.
— Какво значение има? Помолила съм някого да се обади от мое име. Какво казаха?
— Не те, а той. И това, което каза, бе съвсем конкретно. В този град хората много внимават на кого и защо дават информация. Толкова конкретни неща се съобщават само когато гласът звучи познато или когато този, който се обажда, докаже, че е упълномощен да ги чуе.
— И каква е тази информация? — Алтийн губеше търпение.
— Настоя да се срещнете. Колкото е възможно по-скоро. На десет километра на север, по пътя за Везеназ. Намира се от източната страна на езерото. Каза, че синът ви ще бъде там.