— Тогава ще отидем.
— Ще „отидем“?
— Ще ви платя допълнително за това.
Тя му предложи още петстотин долара.
— Вие сте луда!
— Значи се споразумяхме?
— При условие че, докато намерим сина ви, ще правите точно това, което ви кажа — отговори той. — Не взимам пари за провали. Но ако той не е там, вината няма да е моя и аз ще получа възнаграждението си.
— Да, ще го получите. Да тръгваме.
— Добре. — Пилотът запали двигателя.
— Защо сте толкова мнителен? Всичко звучи напълно логично — каза Алтийн.
— Казах ви. В града се съблюдават определени норми на поведение. В Женева само телефонът предава съобщенията. Трябваше да дадат друг телефонен номер, за да говорите лично със сина си. Когато им го предложих, те отговориха, че нямало време.
— Възможно е.
— Да, но не ми харесва. От централата казаха, че ще ме свържат с рецепцията, но човекът, с когото говорих, не беше служителят.
— Откъде разбрахте?
— Служителите на рецепцията могат да се държат нахално и често го правят, но никога не поставят условия. А този мъж бе доста настоятелен. Определено не е тукашен, но не мога да кажа какъв е акцентът му. За Бога, мадам, правете точно това, което ви кажа!
Фон Тиболт остави слушалката и се усмихна доволно.
— Тя е в ръцете ни — каза той просто и тръгна към канапето, където седеше Ханс Кеслер и придържаше леден компрес към дясната си буза. Лицето му бе одраскано и насинено, а раната му бе зашита от личния лекар на заместник-управителя.
— Ще дойда с вас — каза Ханс. По гласа му се чувстваше, че много боли.
— Не мисля, че можеш — възпротиви се брат му от креслото до него.
— Никой не трябва да те вижда — добави фон Тиболт. — Ще кажем на Холкрофт, че си се забавил.
— Не! — изрева лекарят и удари с юмрук по масичката за кафе. — На Холкрофт кажете каквото искате, но довечера идвам с вас. Тази кучка е виновна за това!
— Сам си си виновен — възрази Фон Тиболт. — Трябваше да се свърши една работа и ти настояваше да я свършиш. Само че си се престарал. В такива моменти просто се самозабравяш!
— Той не искаше да умре! Не умираше, копелето му! — изкрещя Ханс. — Имаше сила за пет лъва. Вижте на какво ми направи корема. — Той разтвори ризата си и показа извитата линия на раната си, зашита с черни конци. — С ръцете си ме раздра! С голи ръце!
Ерих Кеслер извърна поглед от раната на брат си.
— Имаш късмет, че никой не те е видял. Трябва да те измъкнем от този хотел. Пълен е с полицаи, които разпитват.
— Няма да дойдат при нас — ядосано отвърна Ханс. — Заместник-управителят ще се погрижи за това.
— И въпреки това някой любопитен полицай може да нахълта тук и да ни създаде неприятности — каза Фон Тиболт, гледайки към Ерих. — Ханс трябва да дойде. Ще си сложи тъмни очила, шал и шапка. Пък и заместник-управителят е във фоайето. — Йохан отправи поглед към пострадалия брат: — Ако можеш да се движиш, ще ти дадем възможност да се срещнеш с майката на Холкрофт. Може да се почувстваш по-добре.
— Мога да се движа — изсъска Ханс.
Йохан се обърна към по-възрастния:
— Ти остани тук, Ерих. Скоро Холкрофт ще започне да звъни, но няма да се представи, ако не се обади някой от нас… Бъди разтревожен и загрижен. Кажи му, че съм се свързал с теб в Берлин и съм те помолил да дойдеш тук по-рано, че съм се опитал да му се обадя в Париж, но той вече е бил тръгнал. После му кажи, че и двамата сме шокирани от случилото се тук следобед. Същият човек е питал преди това за него и двамата сме загрижени за безопасността му. Той в никакъв случай не бива да се появява в „Д’Акор“.
— Мога да добавя още, че човек, отговарящ на неговото описание, е бил забелязан при северния вход — додаде ученият. — Той не беше на себе си тогава и ще ми повярва. Ще се паникьоса още повече.
— Отлично. Срещни се с него и го заведи в „Екселсиор“. Да се регистрира там под името… под името Фреска. Ако у него са се появили някакви съмнения, това ще ги разпръсне. Той никога не ти е споменавал за името и ще се увери, че сме се срещали и сме разговаряли.
— Добре — съгласи се Ерих. — А в „Екселсиор“ ще му обясня, че ти си се свързал с директорите на банката и си насрочил срещата за утре сутринта. Колкото по-бързо свършим всичко, толкова по-скоро ще можем да отидем в Цюрих, където ще вземем съответните мерки за сигурност.
— Моите поздравления, хер професор. Ела, Ханс. Ще ти помогна.
— Няма нужда. — Изражението на лицето му опровергаваше думите му. — Само ми вземи чантата.
— Разбира се — Фон Тиболт взе кожената лекарска чанта. — Възхитен съм от теб. Трябва да ми кажеш какво точно ще инжектираш. Не забравяй, че искаме смърт, а не убийство.