— Ще се появя, но след няколко часа. Дори лично ще ги потърся.
— Какво? Ноъл, трябва да се видим.
— Десет минути, Ерих. Сега е 8.46. — Холкрофт затвори.
Кеслер остави слушалката. Нямаше друг избор, освен да следва инструкциите му. В противен случай щеше да го накара да се усъмни. Но какво искаше да постигне Холкрофт? Какво щеше да каже на служителя в хотела? Това може би нямаше да има значение. След като очистят майка му, трябваше да го задържат до утре сутринта. Следобед той вече нямаше да им е нужен.
Ноъл чакаше на тъмния ъгъл в началото на Рю де Гранж. Не беше особено горд, че действа по този начин, но гневът го правеше безскрупулен. Когато видя трупа на Уили Елис, нещо в него се прекърши. Гледката извика картини от паметта му. Ричард Холкрофт бе блъснат в стената от шофьор, който умишлено бе връхлетял с колата си върху него; в самолета случаен пътник бе отровен със стрихнин, хора бяха убити във френско селце, друго убийство бе станало в Берлин. Някакъв човек бе следил майка му… Той нямаше да го допусне до нея! Той сам щеше да сложи край на всичко това.
Важното сега бе да мобилизира възможностите и силата, която му бе останала, да си припомни всеки факт, който би му помогнал. Убийството в Берлин му напомни една негова грешка — сега той щеше да я използва. В Берлин той бе завел убийците до Ерих Кеслер. Глупаво и непредпазливо бе показал мястото на срещата си — заведението на „Курфюрстендам“. Кеслер и Холкрофт, Холкрофт и Кеслер. Щом убийците търсеха Холкрофт, те щяха да държат и Кеслер под наблюдение. Ако Кеслер напуснеше хотела, те щяха да тръгнат след него.
Холкрофт погледна часовника си. Вече бе време да се обади. Той тръгна към телефонната кабина. Надяваше се Ерих да отговори. И да разбере постъпката му по-късно.
Кеслер чакаше пред телефонния автомат във фоайето на хотела с малко листче в ръка. Върху него служителят от рецепцията бе написал името си, а когато прибираше парите, ръката му затрепери. Професор Кеслер помоли да му бъде предадено съобщение, което ще остави господин Холкрофт. Това щеше да е от полза за самия господин Холкрофт, а също така и за служителя, защото щеше да получи още петстотин франка.
Телефонът започна да звъни. Кеслер го вдигна моментално.
— Ноъл?
— Как се казва служителят?
Кеслер му каза.
— Добре.
— Настоявам да се срещнем — каза Кеслер. — Трябва да ти съобщя много неща. Утре е много важен ден.
— Първо трябва да се свържа с нея, тази вечер.
— Откъде се обаждаш? Непременно трябва да се срещнем!
— Ще се срещнем. Слушай внимателно. Изчакай пет минути до телефона. Може би отново ще ти позвъня. Ако не ти се обадя, след пет минути излез навън и тръгни надолу по хълма. Продължавай да вървиш, докато стигнеш пресечката в подножието му и после завий наляво. Аз ще те настигна по улицата.
— Добре! Чакам пет минути — Кеслер се усмихна. Каквито и игри да измислеше аматьорът, нищо нямаше да постигне с тях. Несъмнено той щеше да помоли служителя от рецепцията да предаде съобщение или телефонния номер на майка му, ако тя попиташе за него — нерегистрирания гост на хотела. Йохан щеше да се окаже прав, може би бе стигнал предела на възможностите си. Може би все пак той нямаше качества на Sonnenkind.
Във фоайето на „Д’Акор“ все още имаше полицаи, както и журналисти, надушили някаква интрига в неясното съобщение на полицията. Това бе Женева. Останалите бяха любопитните гости на хотела, които се разхождаха, разговаряха и се успокояваха взаимно; някои бяха изплашени, други търсеха сензации.
Ерих стоеше настрана, стараейки се да не привлича вниманието върху себе си. Не му бе приятно да стои във фоайето, предпочиташе анонимността на хотелската стая.
Погледна часовника си — от обаждането на Холкрофт бяха минали пет минути. Ако американецът не позвънеше отново до една минута, той щеше да отида при служителя на рецепцията и…
Служителят се приближи до него, сякаш стъпваше върху счупени стъкла.
— Професоре?
— Да, приятелю — Кеслер бръкна в джоба си.
Оставеното от Ноъл съобщение изненада Ерих. Той казваше на майка си да не се появява, да остави телефон, на който да може да я открие. Служителят се бе заклел да пази номера в тайна, но щеше да спази това обещание, което бе дал първо. Веднага щом дамата се обади, той щеше да остави бележка с номера й в кутията на хер Кеслер.
— Съобщение за господин Кеслер. Професор Кеслер?
Едно пиколо вървеше из фоайето и го търсеше по име. Викаше името му! Невъзможно, никой не знаеше, че е там.
— Трябва да ви предам съобщението устно, сър — каза пиколото. — Господинът нямаше време да ви го напише. То е от господин Х. Поръча ми да ви предам, че трябва да тръгнете веднага, сър.