Лекарят кимна и бързо отиде до бюрото си.
— Продължавайте да говорите. Кажете, че искате да сте сигурна, че друг няма да научи номера. Предложете пари, въобще баламосвайте ги — Литвак извади един измачкан тефтер с адреси.
— Преди да ви съобщя номера, бих искала да се уверя, че… — Хелдън направи пауза и служителят веднага започна да се кълне в гроба на майка си, че само Холкрофт и никой друг ще получи този телефонен номер. Лекарят пъхна в ръката й листче с цифри. Хелдън го продиктува на служителя и затвори. — Къде се намира адресът? — попита тя.
— Това е един празен апартамент на Рю де ла Пе, но адресът в телефонния указател е друг. Ето истинския — Литвак го записа под номера на телефона. — Запомнете го.
— Добре, ще го запомня.
— Сега ще опитам да се свържа с нашия човек в Лондон — каза лекарят и се запъти към стълбите. — Тук имам предавател, чрез който се свързвам с подвижна телефонна централа. — Той спря на първото стъпало. — Ще ви помогна да стигнете до Женева. Сега ви е трудно да се движите, но раната не е дълбока. От стегнатия бинт по-малко ще усещате болката и ще можете да се срещнете с Холкрофт. Дано успеете да го откриете и да му обясните. Ноъл Холкрофт трябва да стои настрана от Фон Тиболт и Кеслер. Ако той ви се противопостави или даже ако само доловите, че се колебае, ще трябва да го убием.
— Да, зная.
— Не е достатъчно само да го знаете. Страхувам се, че някой друг ще вземе решение за това.
— Кой? Вие ли?
— Аз не мога да напусна Нюшател. Всичко ще зависи от човека в Лондон.
— От онзи терорист? От убиеца, който натиска спусъка веднага щом чуе думата нацист?
— Решението му ще бъде обективно — увери я Литвак и продължи да се качва. — Никой няма да му повлияе. Ще се срещнете в онзи апартамент.
— Как ще стигна до Женева. Аз… — Хелдън замълча.
— Моля?
— Попитах ви как ще стигна до Женева. С влак ли?
— Нямате време да пътувате с влак. Ще се качите на самолет.
— Добре. — Мина й през ума, че така ще е и по-сигурно. Единственото нещо, което не бе казала на лекаря, бе последното предупреждение на Вернер Герхарт. Към нея.
Дете мое. Стой настрана от Женева… Волфсшанце са те видели.
— Кой ще ме закара?
— Има пилоти, които преминават нощем над езерата — отговори Литвак.
Алтийн се бе подразнила от условието, но се съгласи да го изпълни. Пилотът й бе задал само един въпрос.
— Знаете ли как изглеждат хората, които ви търсят?
Тя отговори отрицателно.
— Тази нощ може и да научите.
Ето защо сега тя стоеше до едно дърво в тъмната гора над пътя, откъдето можеше да вижда колата. Боровата гора бе израсла върху възвишение, покрай което минаваше магистралата и продължаваше към езерото. Пилотът нарочно бе избрал това удобно за наблюдение място.
— Ако синът ви е там, ще го изпратя при вас — каза той.
— Разбира се, че ще бъде там. Как иначе?
— Ще видим.
Съмненията му я разтревожиха.
— А ако не е, тогава какво?
— Тогава ще знаете кой ви преследва. — Той се обърна и тръгна към пътя.
— Ами вие? — извика тя след него. — Какво ще правите, ако синът ми не е там?
— Аз ли? — Пилотът се засмя. — Много пъти съм участвал в такива преговори. Ако синът ви го няма, това означава, че те много искат да ви открият. А без мен няма да могат.
Алтийн чакаше до дървото, на не повече от четирийсет метра от пътя, който се виждаше добре въпреки гъстите борови клони. Колата бе отбила встрани от него със запалени стопове. Пилотът каза на мъжа от „Д’Акор“ да дойде след не по-малко от един час от юг и да му даде сигнал с фаровете на около петстотин метра от мястото на срещата.
— Чувате ли ме, мадам? — попита, без да повишава глас, шофьорът, застанал до колата.
— Да.
— Добре. Те идват. Някакви фарове присветнаха по-надолу на пътя. Останете на мястото си, гледайте и слушайте, но не се показвайте оттам. Ако синът ви излезе, не казвайте нищо, докато не го изпратя при вас. — Пилотът замълча. — Ако ме принудят да тръгна с тях, върнете се обратно на летището от западната страна на езерото, където кацнахме. То се казва „Атерисаж Медок“. Ще ви открия там… Не ми харесва тази работа.
— Защо? Какво има?
— Има двама мъже в колата и единият държи оръжие. Може би го проверява.
— Как да стигна дотам? — попита Алтийн.
— В малка магнитна кутия под капака има резервни ключове. — Брадатият мъж сложи ръка до устата си и се опита да надвика рева на приближаващия се автомобил. — От дясната страна. Скрийте се!
Дълга черна кола спря на десетина метра пред пилота. Мъжът до шофьора слезе, но това не бе синът й. Този беше едър, с вдигнати ревери на палтото и дебел шал около врата. Тъмните очила с дебели рамки му придаваха вид на грамадно насекомо. Той излезе с куцукане на светлината на фаровете.