Хелдън седеше зад пилота на малкия хидроплан. Усещаше бинта под полата си здраво стегнат, но превръзката не пречеше на кръвообращението. От време на време раната пулсираше, но хапчетата успокояваха болката. Важно беше, че бе в състояние да се справя сама. Всъщност дори и да не можеше да върви, щеше да си го наложи.
Пилотът се наведе назад към нея.
— Половин час след като пристигнем, ще ви откарат до един ресторант край езерото, където можете да наемете такси до града — каза той. — Ако имате нужда от услугите ни през следващите две седмици, базата ни ще бъде едно частно пристанище, наречено „Атерисаж Медок“. За мен бе удоволствие да пътувате на борда на самолета ми.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Ерих Кеслер не изпитваше удоволствие от физическото насилие, но го одобряваше като средство за постигане на важни цели. Одобряваше го по-скоро теоретично или в краен случай като страничен наблюдател, самият той не прибягваше към него. Сега обаче нямаше избор, а и времето бе твърде ограничено, за да измисли нещо друго.
Холкрофт го бе поставил натясно. Аматьорът бе степенувал по важност елементите на ситуацията и едва след това бе започнал да действа с ужасяващо хладнокръвие и нюх. Гените на Хайнрих Клаузен се проявяваха в сина му. Трябваше да намерят начин да засилят влиянието си над него, за да продължи да им се подчинява безусловно.
Ерих огледа събралите се във фоайето и спря поглед на един журналист, който му се стори подходящ. Отбелязваше си нещо в тефтерче; държеше се като професионалист.
Кеслер се приближи към него и тихо попита:
— Вие сте репортер… на кой вестник?
— „Geneve soir“.
— Това, което се случи, е ужасно. Горкият човек. Трагедия. От доста време стоя тук и се чудя дали да кажа нещо, или да си мълча. Но като че ли е по-добре да не се замесвам.
— В хотела ли сте отседнали?
— Да. Аз съм от Берлин. Често идвам в Женева. Съвестта ми ме подтиква да отида право в полицията и да им разкажа това, което знам. Но според адвоката ми това може да има лоши последици за мен, тъй като съм тук по работа. От друга страна пък, те все пак трябва да го научат…
— Кое?
Ерих погледна тъжно журналиста.
— Да кажем, че познавах много добре убития.
— И?
— Не, не тук. Адвокатът ми ме посъветва да стоя настрана.
— Да не искате да кажете, че сте замесен?
— О, Боже мой, не. Не, въобще не е това. Просто аз имам… информация. Може би дори и едно-две имена. Но имам някои… съображения…
— Ако не сте замесен, ще ви представя като анонимен източник.
— Това е единственото, което искам. Изчакайте ме само няколко минути да се кача горе и да си взема палтото. После ще изляза навън и ще тръгна надолу по хълма, а вие ме последвайте. Ще намеря някое уединено място, където да можем да поговорим. Не се приближавайте към мен, докато не ви повикам.
Журналистът кимна. Кеслер се насочи към асансьорите. Щеше да вземе палтото си и два неизползвани револвера. Едно малко закъснение бе добре дошло, защото щеше да разтревожи Холкрофт повече.
Ноъл чакаше във входа срещу хотел „Д’Акор“. Кеслер трябва да се е появил преди пет минути. Какво го бе задържало?
Ето го най-после! Не можеше да сбърка едрата му фигура. Слизаше бавно по тесните стъпала пред входа на хотела. Пълното му тяло, отмерената крачка, дебелото палто. Ето защо се бе забавил — Кеслер се бе върнал да вземе палтото си.
Холкрофт проследи с поглед Ерих, който слизаше тежко по хълма и кимаше учтиво на минувачите. Кеслер бе деликатен човек и нямаше да разбере защо Ноъл го бе използвал за примамка. Подобен начин на действие бе напълно чужд на мисленето му. За Холкрофт също не бе естествено да използва хората, но нищо не бе както преди. Сега не само му бе хрумнало, но щеше и да го направи.
И щеше да постигне целта си. По дяволите, всичко ставаше точно както бе предположил! Един мъж, може би към тридесет и пет годишен, слезе по стълбите и погледна към отдалечаващата се фигура на Кеслер. Той тръгна бавно, твърде бавно за човек, който се бе запътил занякъде, и започна да го следва на такова разстояние, че да не бъде забелязан.
Само дано Кеслер направеше онова, което му бе казал. Долу, в самия й край, през Рю де Гранж минаваше улица с интересни стари триетажни сгради, в които се помещаваха офиси.
След пет часа тя опустяваше напълно. Ноъл бе обмислил добре плана за залавянето на убиеца от Нахрихтендинст. Достатъчно бе да хване един — той щеше да ги отведе при другите. Ако бе необходимо, щеше да му счупи врата, за да се добере до информацията. Или дори да стреля в главата му.