Минаха няколко минути. Двете жени се спогледаха в окъпаната в лунна светлина нощ. Очите на Хелдън фон Тиболт се насълзиха. Старицата докосна лицето й, без да продума.
Рев на двигател наруши ужасяващата тишина. Гумите на невидима за тях кола се завъртяха бясно и изтръгнаха камъчета от пътя. Двете жени си кимнаха и подкрепяйки се взаимно, се насочиха към пристана.
Изкачиха се запъхтяно по една стълба и известно време останаха коленичили в тъмнината.
— Странно — каза Алтийн, — но във водата се улових, че мисля за обувките си. Уплаших се, че може да ги изгубя.
— И изгубихте ли ги?
— Не. Което може би е още по-странно.
— Моите изчезнаха — разсеяно констатира Хелдън и се изправи. — Трябва да се махаме. Той може да се върне — тя погледна към сградата. — Не ми се иска да влизам вътре, но ще се наложи. Ключовете за колата са вътре. — Тя се наведе и помогна на старицата да се изправи.
Хелдън отвори вратата и веднага затвори очи. Мъжът лежеше проснат върху тезгяха, куршумът бе отнесъл половината му лице. В съзнанието й мигом изплува обезобразената глава на Клаус Фалкенхайм и й се прииска да изпищи. Но само прошепна:
— Mein Bruder…
— Хайде, дете. Трябва да побързаме! — За нейна изненада старата жена бе изрекла това с нетърпящ възражение тон. Тя бе видяла връзката ключове. — По-добре да вземем тяхната кола. Тази, с която аз дойдох, вече е под наблюдение.
Тогава Хелдън видя думата, написана ясно с дебел тебешир на пода под трупа.
— Не! Това е лъжа!
— Какво има? — Алтийн грабна ключовете и бързо отиде при Хелдън.
— Вижте тук! Лъжа е!
На пода бе надраскано набързо с едри букви:
Хелдън коленичи и започна трескаво да трие надписа. По страните й се стичаха сълзи.
— Лъжа! Лъжа! Те бяха велики мъже!
Алтийн докосна рамото на изпадналата в истерия жена, после я хвана за ръката и я вдигна от пода.
— Нямаме време за това! Нали сама каза, че трябва да се махнем оттук!
Внимателно, но твърдо старицата поведе Хелдън навън. Една лампа светеше на вратата и разпръскваше донякъде мрака. Отпред бяха паркирани две коли — тази, с която Алтийн бе дошла и сив автомобил с привързан към бронята номер. Тя поведе Хелдън към нея.
Изведнъж замръзна на място. Хладнокръвието, което до този момент си бе налагала, се сломи.
Върху чакъла беше проснато тялото на червенокосия пилот. Ръцете му бяха вързани на гърба. Цялото му лице бе покрито с рани от нож. Беше мъртъв. Бяха го измъчвали и после го бяха разстреляли.
Пътуваха мълчаливо, отдадени на мъчителните си мисли.
— Отиваме в един апартамент — каза накрая Хелдън. — Такива инструкции получих. Там ще сме в безопасност. От Лондон със самолет е пристигнал човек, който ще ни помогне, той трябва да е вече в него.
— Кой е той?
— Евреин от кибуца Хар Ша’Алав.
Алтийн се вгледа в лицето й, по което препускаха сенки.
— При мен също дойде евреин от Хар Ша’Алав. И затова съм тук.
— Зная.
Вратата им отвори мургав черноок мъж. Не бе нито нисък, нито висок, но беше строен и излъчваше физическа сила. Това впечатление се създаваше от широките му рамене, подчертани от опънатата по тялото разкопчана бяла риза и мускулестите ръце с навити ръкави. Черната му коса бе късо подстригана, лицето му бе с остри черти и впечатляваше със строгостта, която излъчваше.
Той погледна двете жени, после кимна и им направи знак да влязат. Забеляза, че Хелдън накуцва и че дрехите им са подгизнали, но не направи никакъв коментар.
— Казвам се Яков Бен-Гадиз — каза той. — За да се разбираме, трябва да сте наясно, че тук решенията взимам аз.
— На какво основание? — попита Алтийн.
— Вие ли сте майката?
— Да.
— Не ви очаквах.
— И аз не съм очаквала, че ще се озова тук. Ако не беше това момиче, сега щях да съм мъртва.
— Значи сте й задължена.
— Попитах ви нещо. С какво право ще взимате решения вместо мен? На никого не предоставям тази възможност.
— Обадиха ми се от Нюшател. Тази вечер трябва да изпълним една задача.
— Аз имам една-единствена задача. Да намеря сина си.
— По-късно — каза Яков Бен-Гадиз. — Сега другото е по-важно. Трябва да се намери един списък. Предполагаме, че е в хотел „Д’Акор“.
— Изключително важно е — намеси се Хелдън и хвана ръката на Алтийн.
— Така, както е за вас да намерите сина си — продължи Яков, впил поглед в майката на Холкрофт. — Трябва ми примамка за капана, който ще заложа.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
В едната си ръка Фон Тиболт държеше слушалката, а в другата — бележката, оставена за Кеслер. Човекът, с когото разговаряше, бе първият заместник-управител на кантон Женева.