— Ако не се видим преди това, ще се срещнем направо в банката. Предполагам, че Ерих ти е обяснил всичко.
— Да, каза ми. И Йохан… съжалявам, че избухнах. Знам, че се опитваш да ми помогнеш. Враговете ни са Нахрихтендинст, нали? Това си открил в Лондон.
От другата страна последва пауза, а след това въпрос:
— Как разбра?
— Оставили са визитната си картичка. Искам да ги пипна тия копелета.
— И ние това искаме.
— Благодаря. Обади се веднага щом научиш нещо. — Ноъл затвори. — Никога повече не го прави — каза той на Кеслер.
— Извинявай. Мислех, че постъпвам правилно. Така както и ти си мислел, когато пусна онзи по следите ми в „Д’Акор“.
— Светът съвсем се е побъркал напоследък — отвърна Ноъл и посегна отново към телефона.
— На кого ще звъниш?
— Трябва да се чуя с един човек в Кюрасао. Той може и да знае нещо.
— А, да. Строителният инженер, който ти предаваше съобщенията.
— Той много ми помогна.
Ноъл се свърза с централата и поръча разговор с Кюрасао.
— Да остана ли на телефона или ще ми позвъните, когато се свържете?
— Линиите не са натоварени по това време, сър.
— Добре, ще изчакам. — Той седна на леглото и зачака. След по-малко от две минути чу свободния сигнал на телефона в офиса на Буоновентура.
Отговори мъжки глас, но не бе гласът на Сам.
— Да?
— Сам Буоновентура, моля.
— Кой го търси?
— Негов приятел. Обаждам се от Европа.
— Не може да ви се обади, мистър. Той вече никога няма да се обади на никого.
— Какво искате да кажете?
— Той опъна петалата, мистър. Някой шибан негър от тия туземци му преряза гърлото. Претърсваме плажовете и високата трева да го открием това копеле.
Дъхът му секна. Наведе глава и затвори очи. Бяха засекли обажданията му до Кюрасао и помощта на строителния инженер бе ядосала някого. Буоновентура бе неговият източник на информация и трябваше да бъде елиминиран, за да се спре предаването на съобщения. Нахрихтендинст искаха да изолират Холкрофт. Той дължеше много на Сам и му се отплати, като стана причина за смъртта му. Всичко, до което се докоснеше, умираше. Той сееше смърт.
— Не търсете из високата трева — изрече той с глас, който не можа да познае. — Аз го убих.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
— Да ви е споменал синът ви името Тенисън? — попита Бен-Гадиз.
— Не.
— По дяволите! Кога говорихте с него за последен път?
— След смъртта на съпруга ми. Обади ми се от Париж.
Яков отпусна скръстените си ръце — последното, което чу, щеше да му свърши работа. — Тогава ли се чухте за първи път след смъртта на съпруга ви?
— След неговото убийство — поправи го Алтийн. — Въпреки че тогава не го знаех.
— Отговорете ми — тогава ли разговаряхте за пръв път след смъртта на съпруга ви?
— Да.
— Бил е тъжен разговор.
— Естествено. Трябваше да му кажа.
— Добре. В такива моменти човек не съзнава ясно какво говори и после невинаги може да възстанови казаното и чутото. Точно тогава е споменал името Тенисън. Казал ви е, че отива в Женева, вероятно с някакъв човек, който се казва Тенисън.
— Да, но той няма ли да се усъмни?
— Няма да има избор. Той иска на всяка цена да ви открие.
— А аз него.
— Обадете се. Не забравяйте, че гласът ви трябва да е на жена на ръба на истерията, която не може да се владее. Викайте, шепнете, задъхвайте се. Кажете му, че е трябвало да се обадите на пилота си в хидропланната база, но там е гъмжало от полиция заради някакво убийство. Ще се справите ли?
— Само слушайте — Алтийн посегна към слушалката.
От централата на хотел „Д’Акор“ я свързаха със стаята на специалния гост господин Джон Тенисън. Яков слушаше с възхищение изпълнението на Алтийн.
— Овладейте се, госпожо Холкрофт — каза непознатият от хотела.
— Значи вие сте този Тенисън, за когото синът ми спомена?
— Да. Аз съм негов приятел. Видяхме се с него в Париж.
— За Бога, ще ми помогнете ли?
— Разбира се. За мен би било чест…
— Къде е Ноъл?
— Страхувам се, че не зная… Той е по работа тук, в Женева, но аз нямам нищо общо с това.
— Нямате нищо общо? — произнесе с облекчение тя.
— О, не. Вечеряхме с него преди… всъщност това беше снощи, после той си тръгна, за да се срещне с някакви хора.
— Каза ли къде?
— Страхувам се, че не. Вижте, аз съм тръгнал за Милано. В Париж му обещах, че ще се отбия в Женева и ще му покажа града. Знаете, че той не е идвал тук преди.
— Можете ли да се срещнете с мен, господин Тенисън?
— Разбира се. Къде се намирате?
— Трябва да сме предпазливи. Не мога да ви изложа на такъв риск.
— За мене няма да има риск, госпожо Холкрофт. Аз не се страхувам да се движа по женевските улици.