— Решения? Какви решения? Никакви решения няма да взима вместо мен! Нито пък ти. Махни се от вратата!
Кеслер не се помръдна от мястото си, Ноъл го хвана за раменете и го блъсна навътре. После се втурна към коридора и полетя по стълбите.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Портите на имението се разтвориха, за да пропуснат служебната кола. Полицаят кимна на охраната и погледна боязливо през прозореца към добермана, готов да нападне и едва удържан с опънатата каишка. Той се обърна към госпожа Холкрофт.
— Къщата за гости е на четири километра оттук. Ще тръгнем по алеята, която завива вдясно от пътя.
— За ориентацията разчитам изцяло на вас — отговори Алтийн.
— Казвам го, защото никога не съм идвал тук, мадам. Надявам се, че ще намеря обратния път.
— Сигурна съм, че ще го намерите.
— Трябва да ви оставя там и да се върна към рутинните си задължения — продължи той. — В къщата няма никой, но входът трябва да е отворен.
— Разбирам. Чака ли ме господин Тенисън?
Полицаят се поколеба.
— Скоро ще дойде. Разбира се, той ще ви откара обратно.
— О, да, разбира се. Кажете ми, нарежданията от господин Тенисън ли идват?
— Инструкциите ми в случая — да. Но не и нарежданията. Те се издават от първия заместник-управител чрез префекта на полицията.
— Първи заместник-управител? Префектът? Те приятели ли са на господин Тенисън?
— Предполагам, мадам. Както вече споменах, струва ми се, че господин Тенисън е много важна личност. Да, бих казал, че са му приятели.
— А вие?
Мъжът се засмя.
— Аз ли? О не, мадам. Аз се видях с господина съвсем за малко. Както ви казах, това е акт на внимание от страна на градската управа.
— Разбирам. Мислите ли, че бихте могли да проявите такова внимание и към мен? — попита Алтийн и демонстративно отвори чантичката си. — Но услугата трябва да се запази в тайна.
— Зависи, мадам…
— Ще ви помоля само да позвъните на една приятелка, която може би се тревожи за мен. Забравих да й се обадя от гарата.
— С удоволствие — отвърна полицаят. — Тъй като господин Тенисън ви е приятел, предполагам, че и вие сте важен гост на Женева.
— Ето номера. Ще се обади млада дама. Кажете й съвсем точно къде се намирам.
Къщата за гости бе с високи тавани и гоблени по стените над мебели във френски провинциален стил. Би подхождала много за пристройка към някой голям замък по долината на Лоара.
Алтийн бе седнала в едно голямо кресло и бе скрила пистолета на Яков Бен-Гадиз между възглавничката и страничната облегалка. Полицаят си тръгна преди пет минути и сега тя чакаше Йохан фон Тиболт.
Трябваше да потисне непреодолимото желание да го застреля щом го види. Тя щеше да се опита да научи от него някои неща, дори ако вероятността да ги съобщи на евреите или Хелдън бе малка. Ако успееше някак.
Той бе пристигнал — отвън се чу ниският вибриращ шум на двигателя. Тя бе чула приближаването на мощната кола преди няколко часа по една пуста отсечка от магистралата над Женевското езеро. Бе видяла през клоните на боровете как русият бе извършил убийство. Няколко часа по-късно бе убил зверски човек в „Атерисаж Медок“. За нея възможността да отнеме живота му бе голяма привилегия. Тя докосна дръжката на пистолета, сигурна в намерението си.
Вратата се отвори и високият мъж с лъскава руса коса и изваяни черти влезе. Той затвори след себе си; на мекото отразено осветление движенията му изглеждаха спокойни и плавни.
— Госпожо Холкрофт, колко мило от ваша страна, че дойдохте.
— Аз ви помолих за тази среща, а вие бяхте толкова добър да я уредите. Предпазните мерки, които взехте, са на невероятна висота.
— По обаждането ви разбрах, че са необходими за вас.
— Никой не ни е проследил дотук, нали?
— Не. Сами сме.
— Къщата е много приятна. Тя би се сторила интересна на сина ми. Като архитект той би открил в нея детайли от един или друг стил и би забелязал различните влияния.
— Наистина точно за това би заговорил. Такова е мисленето му.
— Да — усмихна се Алтийн. — Понякога, както се разхожда по улицата, се заглежда в някой прозорец или корниз, който другите не забелязват. Изцяло се е посветил на работата си. Не зная откъде е наследил това влечение. Аз нямам никакви способности в тази област, а покойният му баща беше банкер.
Тенисън слушаше неподвижно.
— Значи и двамата му бащи са работили с пари.
— Вие знаете? — изрази учудване Алтийн.
— Разбира се. Той е синът на Хайнрих Клаузен. Време е да престанем да се лъжем, госпожо Холкрофт.