Тя сякаш усети погледа му и за миг вдигна очи към него. После се върна към писмото и отмести една немирна къдрица от прошарените си коси. Ноъл се запъти небрежно към бюрото й, като се позагледа в библиотеката и снимките по стената. Стаята издава личността на собственичката си, помисли той. Изискана, елегантна и същевременно изпълнена с особена виталност. От снимките го гледаха мъже и жени, яхнали коне, очевидно на лов; в лодки сред бурни вълни, на ски в снежни планини. Не можеше да се отрече, че тази определено женска стая притежаваше и някакво мъжествено излъчване. Това бе кабинетът на майка му, нейното убежище за уединение и размисъл. Но можеше спокойно да принадлежи и на някой мъж.
Той се разположи в кожения стол срещу бюрото и запали цигара със запалка „Колибри“, прощален подарък от една млада дама, която напусна апартамента му преди месец. Ръката му пак затрепери и той стисна здраво запалката.
— Ужасен навик — забеляза Алтийн, без да вдига поглед от писмото. — Мислех, че ще се откажеш завинаги.
— Отказвах се. Няколко пъти.
— Не си оригинален. Марк Твен го е казал преди теб.
Холкрофт се намести по-удобно в стола.
— Вече го прочете няколко пъти. Какво мислиш?
— Не зная какво да мисля — отвърна Алтийн и остави писмото пред себе си. — Той го е написал; това е неговият почерк, неговият начин на изразяване — високомерен дори когато се раздира от угризения.
— Значи и ти смяташ, че са угризения?
— Така изглежда. Поне засега. Все пак бих искала да знам много повече неща. И имам доста въпроси по отношение на тази невероятна финансова операция. Тя е просто невъобразима.
— Въпросите пораждат въпроси, майко. Господата в Женева не желаят това.
— А има ли значение какво желаят? Доколкото разбирам от лаконичните ти обяснения, те искат от теб да пожертваш най-малко шест месеца от живота си и евентуално още много неща.
Ноъл пак се почувства неловко. Бе решил да не й показва документа на Голямата Женевска банка. Ако тя настоеше да го види, винаги можеше да го направи. Но колкото по-малко знаеше, толкова по-добре. И изобщо трябваше да я държи по-далеч от мъжете от Волфсшанце. Сигурен бе, че тя нямаше да се поколебае да се намеси.
— Обясних ти всичко по-важно — увери я Ноъл.
— Не съм твърдяла обратното. Просто казах, че си доста лаконичен. Все повтаряш за някакъв човек от Женева, без да му споменаваш името. Говориш за условия, които разкриваш само наполовина. За най-големите деца на фамилии, които не назоваваш. Изобщо спестяваш значителна част от информацията.
— То е единствено за твое добро.
— Звучи доста снизходително, а като се има предвид това писмо, и доста обидно.
— Не исках да ти звучи така. — Холкрофт се наведе напред. — Не искам по никакъв начин да бъдеш свързана с тази банкова сметка. Прочете писмото, разбра за какво става дума. За хиляди хора, за стотици милиони долари. Не се знае на кого може да хрумне да потърси отговорност от теб. Ти си била съпругата, която му е казала истината; напуснала си го, защото е отказал да те послуша. Когато най-после е осъзнал, че си била права, той е поел този невероятен риск. Може все още да са живи хората, които биха те убили за това. Но аз няма да го допусна.
— Разбирам — изрече бавно Алтийн, сетне го повтори, надигайки се от стола си, прекоси бавно стаята и застана пред прозореца. — Сигурен ли си, че точно за това са се загрижили господата от Женева?
— Те… той намекна за нещо такова, да.
— Подозирам, че това не е била единствената им грижа.
— Не.
— Да се опитам ли да отгатна другата?
Ноъл се вцепени. Не че подценяваше интелигентността на майка си — не си го позволяваше — но както обикновено се подразни, че тя винаги успяваше да формулира предположенията си преди него.
— Мисля, че не е трудно.
— Така ли? — Алтийн се извърна от прозореца и го погледна.
— Пише го в писмото. Ако източниците на сметката станат известни, ще възникнат юридически проблеми. Международните съдилища ще бъдат затрупани от дела.
— Да — отмести поглед майка му. — Наистина е очевидно. Все пак съм изненадана, че са ти позволили да ми разкриеш това.
Ноъл се облегна в стола си, разтревожен от думите на Алтийн.