— Защо? Действително ли смяташ да предприемеш нещо?
— Изкушението е голямо — отвърна тя, все още вперила поглед навън. — Човек рядко губи желанието си да отмъсти за причинена силна болка. Дори и тази болка да е променила живота му за добро. Бог ми е свидетел, че моят — нашият — се промени изцяло. От истински ад се превърна в щастие, за което бях спряла да мечтая.
— Татко ли имаш предвид? — попита Ноъл.
— Да, той пое огромен риск, за да ни спаси. Прие мен — най-голямата глупачка на света — и моя син. Дари ни много повече от любов: дари ни нов живот. А в замяна поиска само любов.
— И ти му я поднесе.
— И ще я притежава, докато съм жива. Ричард Холкрофт е мъжът, който навремето си въобразих, че е Хайнрих Клаузен. Каква грешка допуснах, Господи, каква грешка… И всъщност фактът, че Хайнрих е мъртъв от толкова много години, няма никакво значение — презрението ми към него не е докоснато от времето. Наистина имам желание да си отмъстя.
Ноъл се опита да говори спокойно. Трябваше да отклони внимателно майка си от тази мисъл — оцелелите от Волфсшанце нямаше да й простят.
— Но ти ще си отмъстиш на мъжа, когото си спомняш, а не на този, който е написал писмото. Може би в началото не си се излъгала в него и онова, което всъщност те е привлякло, е изплувало отново накрая?
— Това все пак звучи утешително, нали?
— Мисля, че е истина. Мъжът, който е написал това писмо, е бил искрен. И е изживял силна мъка.
— Напълно си го е заслужил — той самият причини толкова много мъка — беше най-безмилостният човек, когото познавам. Болезнено амбициозен и фанатично целеустремен! И Боже мой, накрая стана ясно какви са били целите им!
— Той се е променил, майко — прекъсна я Холкрофт. — И ти имаш заслуга за това. В края на живота му единствената му цел е била да поправи злото, което е сторил. Той сам казва: „Злото трябва да се поправи.“ Помисли само какво е извършил — какво са извършили тримата!, — за да бъде осъществен замисълът им.
— Съзнавам, че не мога да си затворя очите за това. Нито пък за писмото му. Почти чувам думите му — но сякаш ги изрича един младеж. Един целеустремен младеж, много, много млад, а до него — едно младо момиче. — Алтийн млъкна за миг и после продължи: — Защо изобщо ми показа това писмо? Защо ме върна към спомените?
— Защото реших да действам. Ще закрия фирмата, ще се наложи да пътувам доста, евентуално да прекарам няколко месеца извън Швейцария. Както намекна и господинът от Женева, ти не би се стърпяла да ми зададеш куп въпроси. Опасяваше се, че може да откриеш нещо компрометиращо и това да те тласне към необмислени действия.
— За твоя сметка ли? — уточни Алтийн.
— Не изключи и тази възможност. Смята, че спомените ти са достатъчно силни. Нарече ги „неизлечими“.
— Наистина са неизлечими.
— Той смята също, че най-добре е парите да се използват според инструкциите. За да се поправи злото.
— Може и да е прав. Ако това изобщо е възможно. И не е ли малко късничко? До каквото се е докоснал Хайнрих Клаузен, го е провалял. — Алтийн замълча и лицето й доби по-напрегнат израз. — Ти си единственото изключение. А това може би е второто.
Ноъл стана и се приближи до майка си. Хвана я за раменете и я прегърна.
— Онзи господин от Женева каза, че си невероятна. Ти наистина си.
— Тъй ли каза? Невероятна? — дръпна се от него Алтийн.
— Да.
— Ернст Манфреди ли? — прошепна тя.
— Познаваш ли го? — изненада се Холкрофт.
— Това име ме връща много-много години назад. Значи още е жив?
Ноъл не отговори на последния й въпрос.
— Как се сети, че става дума за него?
— Един летен следобед той дойде при нас в Берлин. Помогна ни да се измъкнем. Ти и аз. Качи ни на самолета, даде ни пари. Боже мили… — Алтийн се освободи от прегръдката на сина си, прекоси стаята и се приближи до бюрото. — Тогава, оня следобед, също ме нарече „невероятна“. Каза, че ще ме преследват докрай. Че ще ни открият. Обеща да ни помогне с каквото може. Научи ме какво да правя и да говоря. Този невзрачен мъничък швейцарец прояви истинско благородство през онзи следобед. Боже мой, след толкова години…
Ноъл гледаше майка си напълно смаян.
— Защо той не ми каза нищо за това? Защо?
Алтийн се обърна с лице към сина си, но без да го погледне в очите. Тя сякаш бе отправила взор през него и виждаше неща, които той не можеше да види.
— Мисля, че по този начин е искал аз сама да се сетя за всичко. Той не е човек, който ще настоява да му бъдат изплатени старите дългове. — Тя въздъхна. — Не мога да ти обещая, че няма да задавам въпроси. Нищо не обещавам. Ако реша в някакъв момент да предприема нещо, ще те предупредя. Засега обаче няма да се намесвам.