— Ако и двамата имаме предвид едно и също, нямаш проблеми.
Те наистина имаха предвид едно и също нещо. Практика беше за дългосрочни проекти в по-отдалечени райони да се наемат като консултанти опитни архитекти, чиито имена не се появяваха в документациите, но професионализмът им се използваше най-рационално. Това се правеше най-вече в страни, в които бе въпрос на национална гордост мащабен проект да се възложи на някой местен талант. Проблемът бе, че много често въпросният местен талант не притежаваше необходимия опит и квалификация. Инвеститорите се застраховаха от евентуални рискове, като привличаха професионалисти отвън, които оправяха батаците на местните надежди и имаха грижата да следят работата до успешен край.
— Какво можеш да ми предложиш? — попита Ноъл.
— Имаш богат избор между пет-шест слаборазвити държави. Кеф ти Африка, кеф ти Латинска Америка, пък може и някое островче тук, в Антилите. Международните октоподи пускат пипала, ама местните власти още се ослушват. Консултантските местенца са заделени и скътани; „сухото“ расте.
— Не ми трябва работа, Сам. Трябва ми параван. Някакъв сигурен адрес, име на верен човек, който при нужда да ми пази гърба.
— А защо не аз? Ще стоя зарит в тая дупка почти през цялата година. Може и повече. Като свърша хотела, ме чакат две пристанища и един яхтклуб. Ще ти свърша работа.
— Това беше тайната ми надежда.
— Предположих. Ще ти дам координатите си, а ти ще ми кажеш къде да те търся, в случай че някой от високопоставените ти приятели реши да даде чай с танци в твоя чест.
Холкрофт успя да намери работа на двамата чертожници и секретарката си до сряда. Както и предполагаше, това стана лесно — те бяха способни и симпатични. След четиринадесет телефонни разговора с началници на отдели в строителните компании, където бе представил свои проекти, с изненада узна, че от всичките четиринадесет имаше голяма вероятност да бъдат одобрени осем. Осем! Ако това станеше, щеше да спечели повече, отколкото през последните пет години, взети заедно.
Но все пак не два милиона долара — тази мисъл не му излизаше от ума. А ако случайно забравеше парите, друга мисъл — за оцелелите от Волфсшанце, никога нямаше да му даде покой.
На телефонния си секретар записа, че „Холкрофт Инкорпорейтид“ в момента не приема поръчки, тъй като осъществява мащабен архитектурен проект в чужбина. Любезно предлагаше на клиента да остави името и телефонния си номер…
На особено настоятелните се диктуваше номерът на пощенската кутия в Кюрасао, Холандските Антили, и фирмата на Сам Буоновентура. На най-упоритите се съобщаваше и телефонният номер на Сам.
Ноъл се бе разбрал с Буоновентура да му се обажда веднъж седмично; също толкова често смяташе да проверява съобщенията, оставени на телефонния секретар.
До петък сутринта вече го бе обзело мъчително безпокойство. Напускаше градината, която бе обработвал в опасна непозната гора.
„Нищо вече няма да е същото. Нищо няма да е същото като преди.“
Ами ако не успееше да открие децата на Фон Тиболт? Ако са мъртви и тленните им останки гният в някакви бразилски гробища? Бяха изчезнали преди пет години в Рио де Жанейро — как можеше да е сигурен, че ще успее да ги открие? А ако не успее, щяха ли да го очистят оцелелите от Волфсшанце? Започна да се страхува. Но страхът не бе най-главното, разсъждаваше Ноъл, докато приближаваше ъгъла на Седемдесет и трета улица и Трето авеню. Имаше начини да се справи с него. Можеше да представи женевския документ на властите, в Министерския съвет, и да разкаже за Питър Болдуин и Ернст Манфреди, а също и за портиера Джек. Можеше да разкрие истината за грандиозната кражба отпреди тридесет години и хиляди признателни люде по целия свят щяха да се погрижат за неговата сигурност.
Това щеше да е най-разумно, но нито здравият разум, нито инстинктът му за самосъхранение можеха да надделеят. Поне засега. Мислеше си за мъжа, разкъсван от ужасна мъка преди тридесет години, и тази мисъл доминираше над всичко.
Той спря едно такси, подтикнат от странно усещане, загнездило се дълбоко в съзнанието му. То бе „онова нещо“, което го тласкаше към непознатата гора. Усещането, че единственото, което иска, е да оправдае доверието на баща си.
Поемаше върху плещите си една чужда вина. Поемаше греховете на Хайнрих Клаузен.
„Злото трябва да се поправи.“
— Ъгъла на Тридесет и шеста улица и Пето авеню, моля — упъти той шофьора, докато се качваше в таксито. Това бе адресът на бразилското консулство.
Започваше голямото издирване.