Това бе непознато усещане. Не можеше да повярва, че някой иска той да е мъртъв. И все пак някой бе взел това решение, издал бе съответната заповед. Защо? Какво беше направил? Заради Женева ли? Заради плана?
Става дума за милиони — мъртвият Манфреди не бе казал тези думи току-така, а за да го предупреди. Това бе единственото обяснение. Явно бе изтекла информация, но нямаше как да се разбере до кого бе стигнала, кого бе засегнала, кого бе разгневила. Нито пък кое бе неизвестното лице или лица, които искаха да осуетят деблокирането на женевската сметка и да привлекат вниманието на международните съдилища към нея.
Манфреди бе прав; единственото разрешение на проблема бе да се осъществи планът на тримата съзаклятници. Те бяха успели да го създадат посред разрухата, нанесена от сътвореното от самите тях чудовище, защото искаха злото да се поправи. Това бе кредото на Хайнрих Клаузен, то бе благородно и делото му бе справедливо. Макар и отначало заблудени, мъжете от Волфсшанце бяха излезли на прав път.
Ноъл си сипа уиски, отиде до леглото си и приседна на ръба, вперил поглед в телефона. До него на листче от хотелски бележник бяха записани двата телефонни номера, които му продиктува Сам Буоновентура. Те бяха връзката му с лейтенант Майлс от летищната полиция. Но Холкрофт не се реши да му се обади. Той бе предприел първата стъпка в издирването на семейство Фон Тиболт. Каква ти стъпка! Направо гигантски скок от четири хиляди мили. За него нямаше връщане назад.
Предстоеше му много работа. Ноъл не бе съвсем сигурен дали е способен да я свърши.
Усети как клепачите му натежават. Сънят бе дошъл и той му бе благодарен. Остави чашата, ритна обувките си и дори не си направи труда да се съблече. Легна по гръб и впери поглед в белия таван. Чувстваше се ужасно самотен, макар и да знаеше, че всъщност не е. Един мъж, разкъсван от мъка преди тридесет години, го зовеше. Мисълта за този мъж не го напусна, докато заспи.
Холкрофт последва преводача в слабоосветената стаичка без прозорец. Разговорът им бе кратък — Ноъл се интересуваше от конкретна информация. Фамилия Фон Тиболт, германци. Майка и две деца — дъщеря и син — са имигрирали в Бразилия на петнайсети юни 1945 година. Третото дете — пак дъщеря — бе родено няколко месеца след това, вероятно в Рио де Жанейро. Все нещо е било записано някъде. Дори и да са използвали фалшиво име, при една справка за регистрациите през съответните седмици — плюс-минус две-три седмици — положително щеше да изскочи информация за бременна жена с две деца, имигрирала по това време в страната. Дори да откриеха повече от една, останалото беше негова работа. Поне някакво име — или имена — щеше да изплува.
Не, това не бе официално дирене. Нямаше следствие по обвинение в криминално деяние, нито пък се търсеше мъст за престъпления, извършени преди тридесет години. Напротив, издирването бе с добри намерения.
Ноъл знаеше, че ще му искат обяснения и затова непрекъснато си повтаряше правилото, което сам си бе наложил да спазва след посещението си в бразилското консулство в Ню Йорк: „Основавай лъжата върху част от истината“. В случая лъжата беше, че Фон Тиболт имат близки в САЩ. Роднини, имигрирали в Щатите през двайсетте или трийсетте години. От тях са живи малцина и става дума за голямо наследство. Несъмнено Министерството по въпросите на имиграцията щеше да помогне за издирване на наследниците. Напълно възможно бе Фон Тиболт да му бъдат дълбоко признателни в крайна сметка… и той като техен посредник естествено щеше да ги осведоми за благосклонността на министерските служители.
Изровени бяха стари регистри. Проучени бяха стотици фотоси, избелели и пожълтели копия на документи, много от които очевидно бяха фалшификати, купени в Берн, Цюрих и Лисабон. Паспорти.
Но не бяха открити никакви документи, свързани с Фон Тиболтови, нямаше никакви сведения за бременна жена с две деца, пристигнала в Рио де Жанейро през юни-юли 1945 година. Поне такива, които да напомнят за жената на Фон Тиболт. Всъщност имаше бременни жени, дори и бременни с деца, но данните им не съвпадаха с тези за Тиболтовите деца. Според Манфреди дъщерята Гретхен е била на дванайсет или тринайсет години, а синът Йохан — на десет. Всички жени, които бяха имигрирали в Бразилия по това време, бяха дошли с истински или мним съпруг; някои имаха деца, но нито едно от децата не бе на повече от седем години.