Това се стори на Ноъл не само странно, но и математически невъзможно. Той се взираше в пожълтелите страници с избеляло мастило, в нечетливите данни, вписвани от притеснени имиграционни чиновници преди повече от тридесет години.
Нещо не бе наред, набитото око на архитекта улови нещо съмнително. Той имаше чувството, че преглежда недовършени документи, в които са нанесени леки поправчици — малки линийки и ченгелчета бяха изтрити и променени така прецизно, че на пръв поглед нищо не личеше.
Изтрити и променени. Предпазливо и умело. Ето кое го бе смутило! Рождените дати! Страница след страница миниатюрните цифрички бяха изкусно подправени. Тройка бе станала осмица, единица — девет, двойка се бе превърнала в нула, тук-таме бе добавена по някоя нула. Страница след страница в регистрите за седмиците през юни и юли 1945 година рождените дати на всички деца, пристигнали в Бразилия, бяха променени така, че нито едно германче не бе родено преди 1938 година!
Умно замислена и старателно приведена в действие хитрост. Всяко издирване се спъваше още в зародиш. И то по начин, който не будеше никакво подозрение. Малките цифрички бяха сръчно подправени от никому неизвестни старателни чиновници преди повече от тридесет години. Преписвани от документи, повечето от които отдавна са били унищожени, тъй като в по-голямата си част поначало са били фалшиви. Нямаше начин да се възстанови оригиналът, да се потвърди или отрече достоверността на документа. Времето и фалшифицирането са направили това невъзможно. Разбира се, че никой няма да прилича на Тиболтови. Господи, каква измама!
Ноъл извади запалката си, за да разгледа на пламъка й една страница, на която му се стори, че забелязва многобройни малки корекции.
— Сеньор! Това е забранено! — предупреди го рязко преводачът. — Страниците са стари и лесно запалими. Не можем да рискуваме.
Холкрофт разбра всичко. Сега си обясни и слабото осветление, и липсата на прозорци.
— Разбира се, че не можете — съгласи се той и прибра запалката. — И сигурно е забранено тези регистри да се изнасят навън?
— Да, сеньор.
— И не разполагате с допълнителни лампи тук, нямате дори фенерче, нали?
— Сеньор — прекъсна го подчертано любезно преводачът. — Прекарахме с вас близо три часа. Постарахме се да ви окажем пълно съдействие, но вероятно се досещате, че имаме и други задължения. Тъй че, ако сте приключили…
— Струва ми се, че сте се погрижили за това още преди да започна… — не се стърпя Холкрофт. — Да, приключих. Тук.
Той излезе на ярката следобедна светлина и се опита да си изясни нещата; нежният океански бриз погали лицето му и поуталожи гнева. Ноъл се разходи по бялата дъсчена алея покрай безупречно поддържаната пясъчна ивица на Гуанабара. От време на време спираше, облягаше се на перилата и наблюдаваше забавленията на порасналите деца. Загорели и великолепни, ослепителни. Изяществото и арогантността се допълваха. Всевластният господар — парите — владееше златистите, намазани с крем тела — досадно грациозни, досадно красиви, досадно съвършени. Но индивидуалността? Тя отсъстваше от Копакабана този следобед.
Той пое по пясъчната ивица точно под хотела му и потърси с поглед своя прозорец. За миг му се стори, че го е видял, но разбра, че е сгрешил, защото зад пердетата се мяркаха две фигури.
Върна се при перилата и запали цигара. Запалката го подсети за трийсетгодишните регистри, които бяха толкова старателно фалшифицирани. Дали не бе направено специално в негова чест? Или преди него и други бяха търсили Фон Тиболт? Така или иначе той трябваше да си намери друг източник на информация. Или други източници.
La comunidad alemana. Холкрофт си спомни фразата на бразилския аташе в Ню Йорк. Спомни си и думите му, че три-четири семейства се разпореждат с живота на цялата германска общност. Което означава, че са посветени и в най-грижливо пазените тайни. Всеки ден се укриват самоличности… Един чужденец, който идва в Рио да търси изчезнали германци, предприема рисковано издирване. La otra cara de los alemanes. Те се защитават един друг.
Има един начин да се премахне опасността, помисли си Ноъл. За него го подсети обяснението, което даде на преводача в Министерството по въпросите на имиграцията. Той пътуваше много, тъй че бе съвсем логично някой, който знае, че ще лети за Бразилия, да го помоли да търси Фон Тиболт. Трябва да е човек, който поначало се занимава с поверителни дела — адвокат или банкер. Някой с безупречна репутация. Без да се замисля кой знае колко, Ноъл си даваше сметка, че лицето, което избере, ще е ключът към неговото обяснение.
Веднага му хрумна идея — колкото рискована, толкова и абсурдна. Ричард Холкрофт. Борсов агент, банкер, военноморски офицер… и негов баща — единственият, когото познаваше. Мъжът, който бе дал на една уплашена млада жена и нейното дете шанс за живот — без страх, без позор.