Ноъл си погледна часовника. Бе пет и десет — три и десет в Манхатън. Не вярваше в предзнаменования, но му се стори, че в това вижда някакъв знак. Всеки понеделник следобед Ричард Холкрофт посещаваше Нюйоркския атлетически клуб, където играеше скуош със стари приятели, а след това си приказваха, седнали около дебелите дъбови маси в бара. Ноъл можеше да помоли да го извикат, за да поговори с него, да го помоли за помощ. Помощ, която да му окаже дискретно, защото поверителността бе жизненоважна не само за неговото прикритие, но и за личната му безопасност. Някой някъде се е обърнал към Ричард Холкрофт — известна личност — с молба да издири семейство Фон Тиболт в Бразилия. След като синът му така и така заминава за Рио, той съвсем логично го помолва да поразпита там. Дик Холкрофт щеше чудесно да се справи с всеки досадник, който се опита да любопитства.
Но на Алтийн не биваше да казва нищо. Това бе най-трудното условие от молбата. Дик я обожаваше. Те нямаха тайни един от друг. Ала баща му — по дяволите, вторият му баща — нямаше да му откаже, ако го помоли достатъчно настойчиво. Никога не му беше отказвал.
Прекоси гладкия мраморен под на хотелското фоайе към асансьорите, без да обръща внимание на заобикалящите го хора и звуци, изцяло съсредоточен върху онова, което възнамеряваше да поиска от баща си. Затова доста се сепна, когато един дебел американец го потупа свойски по рамото, сочейки рецепцията:
— Викат те, приятел.
Чиновникът зад тезгяха гледаше Ноъл, стискайки в ръка познатото жълто пликче с бележка; той го даде на едно пиколо, което изтича и го подаде на Ноъл.
На бележката бе написано само едно име — Карара, което не му говореше нищо, и под него — телефонен номер. Холкрофт бе озадачен — нямаше друг текст, а това не бе типично за един латиноамериканец. Сеньор Карара можеше да се обади пак; той трябваше да се свърже с Ню Йорк. Налагаше се да търси друг параван.
В стаята си Холкрофт отново прочете името Карара. Загложди го любопитство. Кой ли бе този Карара, който очакваше да му се обадят, след като бе оставил само името си? То не говореше нищо на Ноъл. Според южноамериканските нрави това бе крайно нелюбезно, дори обидно. Вторият му баща можеше да почака, докато разбере каква е работата. Той набра номера.
Оказа се, че не е мъж, а жена и от тихия напрегнат глас, с който отговаряше, пролича, че е изплашена. Английският й, без да е много добър, бе поносим; всъщност това нямаше особено значение. Онова, което каза, бе точно толкова ясно, колкото и явният й страх.
— Не мога да говоря сега, сеньор. Не се обаждайте повече. Няма смисъл.
— Вие сте ме търсили. Какво друго очаквахте да направя?
— Беше… erro.
— „Yerro“? Грешка?
— Да. Грешка. Аз ще ви се обадя. Ние ще ви се обадим.
— Защо? Кои сте вие?
— Mas tarde! — Гласът се сниши в напрегнат шепот и внезапно изчезна с щракването на слушалката.
Mas tarde. По-късно. Жената щеше пак да му се обади. Холкрофт усети как нещо го сви под лъжичката така внезапно, както бе изчезнал и изплашеният шепот. Не си спомняше да е чувал толкова изплашен женски глас.
Първото нещо, което си помисли, бе, че тя е свързана с изчезналите Фон Тиболтови. Но по какъв начин? И как за бога бе научила за него? Отново го обзе ужас. Пред очите му изникна сгърченото в предсмъртна конвулсия лице на девет хиляди метра във въздуха. Той бе под наблюдение. Някакви непознати го наблюдаваха.
Свободният сигнал на телефона прекъсна мислите му — бе забравил да затвори слушалката. Натисна вилката и поръча разговор с Ню Йорк. Вече бе сигурен, че се нуждае от прикритието на влиятелна личност, и то веднага.
Застана до прозореца, загледан към плажа, в очакване да му позвънят от телефонната централа. Някаква светлина го заслепи. Сноп слънчеви лъчи се бе отразил в хромираната решетка на кола, минала точно по онази част от плажната пътека, където само преди минути той бе стоял и гледал разсеяно към хотела, опитвайки се да познае прозорците на стаята си.
Прозорците… Ъгълът, от който те се виждаха. Ноъл се приближи до стъклото и мислено проследи диагонала между мястото, където бе стоял, и сегашното си положение. Опитното му око на архитект не можеше да го подведе, когато става дума за ъгли. Освен това разстоянието между прозорците на стаите в хотел на океанския бряг в Копакабана е значително. Той бе погледнал към този прозорец, но понеже вътре се бяха мернали фигури, помисли, че това не е неговата стая. Но това беше неговата стая. И вътре бяха влизали хора.